Да почетем Никола Вапцаров

Понеже не само телата си развиваме и не само на тях удоволствие доставяме, и не само за спорт и храна говорим...

Днес се навършват 70 години от смъртта на Никола Вапцаров. Предлагам да го почетем като всеки, който има желание сподели тук любимо негово произведение.

Ето това от мен (макар да ми е трудно да нарека едно негово произведение “любимо”):

      ПЕСЕН НА ЖЕНАТА

        Днес тревожния покой
        дебне в малката ни къща.
        Стихна боя, мили мой,
        ала ти се не завръщаш.

        А те молих, плаках аз,
        ти защо не ме послуша?
        Тръгна. В стаята тогаз
        стана тихо и задушно.

        Само моето сърце
        чувах как тревожно бие
        и протегнала ръце,
        исках пак да те открия...

        Аз ревнувам, Фернандес,
        мразя даже тази дума
        “свобода”, която днес
        те увлече тъй безумно.

        Може би си прав, нали?
        Може би си прав, любими,
        ала мене ме боли
        и тежи ми, и тежи ми

        тая страшна пустота,
        легнала във нашта стая.
        Хлопна пътната врата. -
        Няма да се върнеш. Зная.

Вяра

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
“Как, искаш ли час да живееш?”
Веднага ще кресна:
“Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!”

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Любимият ми български поет...поклон!

Любимият ми поет
Песен за човека

Ние спориме
    двама със дама
          на тема:
“Човекът във новото време”.
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
        даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
            от ропот
и град от словесна
          атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
                      нека... –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
          Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
        насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
  на черква отишъл
          подире
и... после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
  понакуцвам
      в теория
и рекох полека,
      без злоба,
          човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
          пари.
Синът ги подушил,
        вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
          във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
    не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
          злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
    човек.
Не зная с каква е
      закваса заквасен,
не зная и как е
        замесен,
но своята участ
    от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
    “Брей, как се обърках
и ето ти тебе
      бесило.
Не стига ти хлеба,
        залитнеш
          от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
          в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
  ех, лошо
    светът е устроен!
А може, по-иначе може...”
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
      изплаввал чудесен –
и после
  заспивал
      усмихнат...
Но в коридора   
      тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
    “Хайде, стани.”
Гледали хората
      тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
        разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
            на бик.
Но лека-полека
      човека се сетил –страхът е без полза,
          ще мре.
И някак в душата му
        станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
        – Добре.
Той тръгнал. След него
            те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
          “Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат.”
Във коридора
      тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
            а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
            в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
      тежка,
        човешка,
          жестока,
            безока
              съдба.
“Тя – моята – свърши...
          Ще висна обесен.
Но белким се свършва
          със мен?
Животът ще дойде по-хубав         
  от песен,
по-хубав от пролетен ден...”
Споменал за песен
        и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
          тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
              но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
                след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
      с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
      треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
    “Браво, човек!”
Нататък е ясно. Въжето
            изкусно
през шията, после
          смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
“Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
                  сякаш
като че там сте били!”...
Какъв ти тук ужас?! –
      Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
извинявам се за дългия пост

КИНО

Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
“Една човешка драма.”
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на “Метро”
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе –
просторно, синьо.
И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.
След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си чилични
като перце примрялото момиче.
Отваря си очите –
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат –
като жребица от разплодник!...
В дърветата –
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.
Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му –
сладостна лига...
      С т и г а !
Къде е тъка нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.
Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.
Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? –
Изгрява любовта ни
в труд –
сред дим,
сред сажди
и машини.
И после... Сивия живот,
борба за хлеб,
мечти неясни;
и вечер – тесното легло,
в което неусетно гаснем...
Това е то.
Това е драмата.
Станалото –
е измама.

Останалото е измама!

Никола Вапцаров...
Личността и творчеството му са повод за гордост на всеки българин.

Прощалното, предсмъртно стихотворение на Вапцаров, написано в деня на смъртта му - осъден е на смърт чрез разстрел на 23.07.1942 г. Присъдата е изпълнена същата вечер.

“Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея.”

_______________________
БОРБАТА Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКА...

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                    толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

14 ч. – 23.07.1942 г.
_______________________

Най- добрия български поет. Просто е велик -:).

ПИСМО

Адрес:
Сеньора
Франческа Лаборе
ХУЕСКА

  Майко,

Фернандес убит!
Фернандес
зарит в земята!
Фернандес
го няма днес!
Фернандес
лежи в полята
пред стените
на Мадрид.

Той бе толкова добър,
те защо ми го убиха?
И след неговата смърт
боят им нима ще стихне?

Майко, само теб една
мойта скръб да кажа мога.
Знаеш как е през война,
колко са сълзите много. –

Взреш се в нечии очи
и утеха в тях подириш,
ала скръб и там горчи
и сълзи, сълзи напират...

Може би е брат умрел,
може би любим е паднал,
може би един шрапнел
е отнел прекрасна младост.

Може би сега и тя
като мен напразно чака,
ала влажната земя
го държи в прегръдка яка...

Майко, ти не го кори,
че отиде да се бие.
Фернандес бе прав, дори
мисля, че грешиме ние. –

Само той от нас прозре
истина една в живота –
по-добре е да умреш,
вместо да живееш скотски.

Хляб си имахме. Един
бе достатъчен за двама.
Но за бъдещия син
щеше ли да стигне, мамо?

После има друго. То
някак мъчно се разбира.
Тръгват. Бият се. Защо?
Само хлябът ли ги сбира?

Днес погребваха стоте,
дето ги зари блиндажа.
Аз с очите си видех,
но не мога да разкажа
колко странно бе това,
колко чудно бе за мене,
как във нова светлина
бяха хората огрени.

Аз видях, видях за миг
през дъските на ковчега,
през ковчежните дъски
те ръцете си протегат.

Те се сливат в свойта смърт,
във един човек се сливат
и в очите им горят
пламъци на смърт щастлива...

Изведнъж разбрах, че той
все пак трябваше да иде.
Милият, загина в бой
и не ще го вече видя.

Майко, Фернандес убит!
Фернандес го няма, мамо!
Фернандес лежи зарит!
Поплачи за младостта му.

Но пред стария мълчи! –
Тази скръб ще го разнищи.
Скрито нейде поплачи
и не казвай нищо, нищо...

Ако някой разбере,
ако някак той усети,
ти кажи, че сме добре
и очакваме детето.

Ти кажи му: “Долорес
детски приказки се учи.
И те питат с Фернандес
внук ли искаш, или внучка.”

Друго да ти пиша, пак
скръб ще бъде, майко моя.
С поздрав: твоя дъщеря

Долорес Мария Гойя.

ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен –

и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! –

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?

Двубоят ни е твърде стар.

Двубоят ни се води с жар

от дълги дни.

От дълги дни сме вплели здраво

ръцете си един във друг.

И никога не ще забравя

жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.

И въглещния пласт

          затрупа

петнадест човека доле.

Затрупа

    въглещния

          пласт

петнадесет

      човешки

          трупа.

Един от тях

        бях

          аз.

Пред прага на един бордей

дими

  изпуснат

      пистолет.

Трупът полека леденей...

И нито вик,

      и нито шум –

един куршум

и после – смет.

И колко леко...

И без бой,

без порив за живот,

без глас.

Ти спомняш ли си

кой бе той?

Това

  бях

    аз!

На мокрия паваж

          лежи

човек, застрелян из засада.

Небето, заредено с взрив,

ще падне с трясък

          на площада.

Човекът, който там

            лежи

във локва кръв,

е моят брат

и в стъклените му очи

омраза и любов

        горят.

Извергът,

    мерзкият

          стрелец,

закри следите си

          завчас.

Ти спомняш ли си тоз подлец?

Това бях

      аз.

Но помниш ли, едно дете умря

    в Париж на барикада.

Едно дете

      във бой умря

със кървавата

        ретроградност.

Във жилите полека-лека

кръвта изстива

        като щик.

Ала една усмивка лека

по устните се плъзва в миг.

И после устните синеят,

ала в очите

      жар гори,

ала очите сякаш пеят:

“Liberte cherie!”...

Един гамен е

        прострелен.

Лежи скован във смъртен мраз.

Ти спомняш ли си

тоз гамен?

Това бях аз!

Но помниш ли,

        един мотор

прониза

    с смях

        и оптимизъм

мъглите,

    дето птица даже

не слиза

    в влажния простор;

един мотор с крила, които

разсичат

    ледната завеса,

изменят земната орбита

и с взрив на бензинни пари

разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,

е труд на моите ръце.

А тази песен на мотора

е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен

                е вперен

                    в нервния компас,

човекът, който

        влезе в бой

с мъглите,

      с северния мраз,

ти спомнях ли си кой

            бе той?

Това бях

      аз.

Аз съм тук

      и там. –

            Навред. –

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,

          поет...

Навред съм аз!

Навред съм аз!

Как мислиш,

      ще ли победиш,

навъсен, мръсен,

зъл живот?

И аз

  горя,

      и ти гориш,

и двамата

      се къпем в пот.

Но ти изчерпваш свойте сили,

слабееш ти,

      отпадаш ти.

Затуй така жестоко жилиш,

в предсмъртен ужас

            може би...

Тогаз,

    на твойто място,

              дружно,

ще изградим със много пот

един живот

      желан

          и нужен,

и то

  какъв живот!

А снощи по бтв-репортерите казаха, че тъпите македонци твъдели, че Вапцаров бил застрелян не защото бил революционер, а защото бил евреин.
Нищо свято няма за тия хора, ейййй!

СПОМЕН

      Аз имах другар,
      добър другар,
      но... кашляше лошо.
      Той беше огняр -
      пренасяше с коша кюмюр,
      изхвърляше сгур
      дванадесет часа на нощ.

      Аз помня очите
      на този огняр.
      Как жадно поглъщаха тези очи
      всички лъчи,
      които случайно,
      през сажди макар,
      се вмъкваха редко
      във нашата клетка.

      Как бързо се раждаше
      трескава жажда
      напролет,
      когато шумят
      листата на двора,
      в простора
      когато
      се стрелкаше ято от птици.

      Аз чувствах
      как тези зеници се молят,
      как страдат,
      как тягостно страдат!
      Те искаха толкова малка пощада -
      до пролет,
      до другата пролет...

      Тя - пролетта -
      дойде прекрасна:
      със слънце,
      с топъл лъх
      и рози.
      Далечен,
      теменужен дъх
      се носеше в небето ясно.
      Но вътре беше мрак
      и как тежеше
      легналата проза...

      И тъй,
      у нас живота се обърка.
      Моторът не работеше добре. -
      Започна подозрително да хърка
      и... спре.
      Не знам защо,
      но може би,
      защото другият умре.

      А може би не е така.
      А може би, във своя глад,
      моторът чакаше ръка
      да хвърли в огнения ад
      навреме въглищния пласт.
      Да, може би.
      Не зная аз.

      Но мен се струваше, че той,
      в заекващия си брътвеж,
      ме питаше с болезнен вой:
      “Къде е другия младеж?”

      Той - другият - умре.
      А ето -
      отвън е пролет.
      Надалече
      се стрелкат птици по небето.
      Но той не ще ги види вече.

      А бе такъв другар...
      Добър другар!...
      Но кашляше лошо.
      Един огняр.
      Пренасяше с коша кюмюр,
      изхвърляше сгур
      дванадесет часа на нощ.

Песен за човека - любимото ми стихотворение.

Талантлив поет, но за съжаление терорист, подведен от комунистическата идеология

Подведен от комунистическа идеология не бих казал. По - скоро в нейно лице вижда възможност за осъществяване на безкрайно хуманните си виждания. В почти всяко негово стихотворение разбирането му за доброто като изконна човешка ценност е лишено от  амбивалентност. Прости думички, изказани от прост човек - така определя своето творчество огняроинтелигентът. Посланията му обаче преминават далеч отвъд пределите на историческото време. Вапцаров за разлика от Смирненски и Гео Милев избягва деперсонализирането на отделния индивид, напротив - подтикнат именно от хуманизъм и съпричастност, той разглежда проблемите на “простия” работник. Копнее за изграждането на един по - справедлив свят. Не само копнее, а и дълбоко вярва в светлото утре, за което сплотената маса народ ще се пребори...

И ти, завод, се мъчиш

пак отгоре

да трупаш дим и сажди

пласт след пласт.

Напразно! Ти ни учи да се борим –

ще снемем ние

слънцето при нас.

Завод, притиснал с мъка

              толкоз хора

с осаждени от черен труд

                лица,

едно сърце във тебе неуморно

пулсира с хиляди сърца.

Сиреч - ще снемем Рая на земята, щот животът ни научи. И аз вярвам ;)