Спорт и изкуство

Сигурен съм, че всеки от нас - функционално трениращите - след някоя много тежка и здрава тренировка е получил вдъхновение. Предлагам тук да постваме такива творения. “Който предлага, той залага”, така че аз съм пръв, очаквам бате Вики, дядо Славко и кака Лимка да се включат също.
Когато се озъртам и конете на живота беснеят покрай мен, все се чудя защо го няма веч приятелството и любовта... Студени са душите ни, със сивия цвят на асфалта. Слушаш, че се обичат, а ти не вярва... Но ти обичаш, само лъжеш себе си, че си изгорял спомена от нея. Захвърлил си нейната същност, за да се спасиш от мъките. Но защо го правиш? ... Та тя дава сили и чест, дори достойнство. Дори да те бие с камшика на собствената си жестокост, тя е там и те целува, за да излекува раните ти. Не си мисли, че плуваш в черна кал, а лицето ти морно вехне и линее. Тя е някъде там. Но какво е там ... все нищо се не вижда, само шипове и черна плът, с рога и огън в ръка... И тиктака пак с бяс и неумор часовника проклет, а ти линееш като сняг през лете... Изсъхва ти лицето, а костите увяхват, пада ти косата и душата загива, и пак само оня черния с рогата, и огъня в руката. Той  е близо веч, подушва те, смее се и те кани, с колода карти и малко вино, да те столи, да те сгрее, че си вече стар, и болновато сърце не грее. Здрависваш се и и той раздава, гледаш картите в захлас, всичките черни с надпис „смърт”, смееш се и се радваш, приключва земния ти ад. Ковчегът е готов, а всички плачат, само ти им се подиграваш отстрани и си ухилен до уши. Вече си свободен към черния да идеш, да те целуне и приеме към своите събратя та и черен и ти да станеш. Вече мъчиш другите  души с камшика железен и горящ. Подпалваш им месата с твоя гневен плам. Това ли е вечността, се питаш и плачеш. Край, загубил си, от мъчител ставаш мъченик. Плюеш във вечния огън, но той не гасне... Чудиш се защо си мечтал да умреш. Гледаш живите и плачеш, целувка, милувка, любов, прегръдка, вече ги няма, не ще се стоплят черните ти устни от топлата нежност на жената. Израстват ти нокти и искаш да си избодеш очите, за да не виждаш що е обич... Но я виждаш там в черното, тя е бяла и чиста, мъртвото и проклето сърце трепти и от смъртта се събужда. Ех, изглежда толкоз топла нейната целувка, но си далеч и нежелан, че на черния си бил другар. Какво да прави твоята черна душа, когато само омраза и гняв си познавал, а таз любов е толкоз чужда? Пак ще и ли обърнеш гръб и жалък ще бъдеш, предал се под метежния и тътен? Пак ли ще си толкоз горд и своите грешки непростими ще си простиш? Не, този път ще бъдеш трезв, черните криле ще отречеш и черния ще оставиш, да стои и да мъчи той безкрай, та и след векове теб да мъчи. Лицето си разкъсваш и плътта захвърляш настрана, нека изтече черната ти кръв, а след нея да остане доброта.

Сигурен съм, че всеки от нас - функционално трениращите - след някоя много тежка и здрава тренировка е получил вдъхновение. Предлагам тук да постваме такива творения. “Който предлага, той залага”, така че аз съм пръв, ....

Ммм, това много прилича на дискриминация! :lol: Другите не получават ли вдъхновение или техните тренировки не могат да бъдат тежки?!

Сигурен съм, че всеки от нас - функционално трениращите - след някоя много тежка и здрава тренировка е получил вдъхновение. Предлагам тук да постваме такива творения. “Който предлага, той залага”, така че аз съм пръв, очаквам бате Вики, дядо Славко и кака Лимка да се включат също...

Здрасти, GreyKnight!

Позволих си да променя малко заглавието на темата. Просто не виждам пряка връзка между фунционалното трениране и творчеството. Не можеш да ограничаваш хората, които не харесват кросфит или не тренират като теб и мен.

По-нататък можем да помолим някой модератор да я премести в по-подходящ раздел.

Не всеки има вдъхновение за такива неща. И не винаги. При теб се случва след тежка тренировка, при мен при емоция или чувство с голям заряд, а трети просто постоянно преливат и ще се пръснат ако не изразят себе си чрез четката или думите или дори танц.

Инициативата ти ми харесва!

Ето нещо от мен (има го и в профила ми):

Демон
...

Сухожилия обтегнати пищят,
Ставите скърцат, мишците горят...

Желязото пари от моите ръце,
Неуморно бумти във гърдите сърце.

Очите се давят в лютивата пот,
А дъхът не достига...

Поредна битка... желан двубой,
Ще победя ли днес демона свой?

Разкривени черти в огледало,
Издути вени, напрегнато тяло...

Разкъсващ огън през мене напира,
Кой ще отстъпи? Двубоя не спира...

Ръката отпуска, гърбът се изправя.
Очите блестят... страхът ме оставя.

И демонът леко отстъпва, за днес победен
Очи в очи впити... до новия ден...

Топи се леда на дневната злоба,
Водата се стича и отмива умора.

А демонът? Той ще ме чака... И утре, и докрая...
За победа над него само мога да мечтая...

...
Vic
25 Август 2007

Това със демона много ми хареса, браво !!.

Затихващ вятър...
…

Затихващ вятър небрежно гали лицето,
Нехайно свири в пренатегнати струни.
Тънка връв болезнено стяга сърцето,
Пръсти невидими врязват в душата ми руни...

Вълни след вълни ме обливат,
Отмиват солта от очите...
На вятъра дивите спомени ме докосват,
В душата разгарят искрите...
…

Vic 11.08.2008

Добра тема...
Май това е единственото ми ‘творение’, в което има намек за спорт :) Всичко друго е любов и страст и страдание без спорт :)

Не искам повече да гоня
Мислите жестоки с пареща умора;
Мускулите да пулсират в броня;
да заглушават с болка вътре спора.

Не искам повече да си внушавам,
Че за тебе нещо знача,
А знак от теб да получавам
Само ако има време; и да плача.

Не искам повече да тръпна
И чакам изпратена по гълъби целувка.
Прости ми! Не мога да преглътна –
Искам винаги да бъда в твоята прегръдка.

Добра тема...
Май това е единственото ми ‘творение’, в което има намек за спорт :) ...

Не мисля, че трябва задължително да е свързано със спорта. По-скоро да е от спортуващ  ;-)

Изгубен вятър
…

Изгубен вятър дращи грубо с нокти,
И леден студ изпепелява нежността.
А ти пълзиш на колене и лакти,
И търсиш огън... сурова топлина...

Не чувстваш вече болка,
Няма ярък звук...
Оставаш свит на топка,
А в тебе - тъмнина и студ

Но топла длан докосва ти сърцето
И пламва мъничка искра
И молиш се да освети там дето
Във теб е дива самота...
…

Vic 05.01.2008

Не е нужно да е свързано със спорт. Моето определено не е :). Просто да е ваша творба - било то проза или поезия. Поствайте ваши разкази, стихове, дори романи хах :)

Vic направо ме рабиваш, евалата за страхотните творби, адски много ме изкефиха.Това трябва да го прочетат индивидите(по-мека дума не намерих), които са на мнение, че хората занимаващи се с подобрен вид спорт са глупави и ограничени.

Vic направо ме рабиваш, евалата за страхотните творби, адски много ме изкефиха...

Благодаря, immortal88!  :red:

Ето нещо доста по-апокалиптично:

...

Подскочих, полетях,
Почти докоснах те с ръка.
А после дълго падах
С обезсилени крила...

Стисках зъби, раната захапал
Сякаш болката не е била...
И изправен, като ангел паднал,
Влачейки откъснати крила.

Горд, нагоре не погледнах,
Там, където досега
Леките крила разперил
Вкусвах истинската свобода.

Пътят съм готов да извървя
За да стигна урвата дотам.
А вината? Нея всеки си я носи,
Че крилата си откъсва сам.
…

Vic
09.02.2009

... и нещо доста първично:

Гняв
...

Ръцете свити във юмруци,
Очите виждат пламъци и кръв...
Опасна буря във душата,
Безумно искаш да удариш пръв.

Ледът притиснал е сърцето,
Изтръпнал във безмълвен вик,
Жадуваш болката на другия, там дето
Готов си да разкъсаш всеки миг...

Очи обезумели в огледало...
Останалото - кървава  мъгла.
Разкривено в дива ярост тяло.
Изгаряш в огъня на лудостта.

…

Vic
27.02.2009

на Лимчето творението ме жегна...баси готино е!!!

Там в чернотата на скръбта
Отвъд веселите небеса
Дух е той, затворен, без име, без душа
Крещи и плаче, „О, проклета самота!”

На своя прогнил и чер затвор
Решетките гризе без свян и мор
За спасение и чест той мечтае
Но с надежда, умираща, дерзае!

Не ще се чуе неговия глас,
Завинаги мъртъв в този мраз,
И гърдите бездиханни, уморени
Ще бъдат душата и сърцето разделени.

Моли той за спасителка една
Изящна, красива, светла луна,
Ръце към него ярки да протегне
Че той я обича иска да простене

Да прекършат с мощ и сила
И решетки, и ужасната закрила
Да литнат към сини небеса
Далеч от черната тъга

Макар тя да е видение и мисъл
Не ще спре, затвора е вече прегризал
Душата може би скоро е свободна
Без окови мръсни, без да бъде долна.

Молба

Мрачно е небето, гневно и проклето,
Пищят звездите сумрачни от далеко,
Не щат да слушат и гледат сърцето,
Сърцето, дерзано, тъжно и детско.

Две са ръчичките протегнати нагоре,
А главата, руса и чиста, е света надоле,
Шепти и се кае, пред стихия признава,
Че една любов ще трябва да възвишава.

Моли той там богове, жреци, светци,
Да дойдат с чело, да докосне техни гърди,
Целуне им ръка и дар даде безценен,
За да не чуе на колене „Ах ти, дявол неден!”.

Думите  са плахи и страхливи, уплашени,
Очите не смее да отвори, няма да пусне сълзите влажни
Като през зима гол е, студено е телцето,
Пламъче, душичка угасват, умира детето.

Ала не зараза мъчи дух, нито тяло,
Сърцето, влюбено, е цялото в кръв обляно.
Загубило е то живот и вехне кат кокиче,
Спира да тупти и пее „Ти беше моето момиче”.

Моли се той там не спира, псува и чете,
Кръстове по белите стени чертае, а по черните сърце,
За лято си мечтае, отминалите дни негови ще пак да са,
Да целуне с нежност устни нейни и да подари цветя.

Това е посветено на една стара изгора

Безмълвно я гледаше самотното слънце,
плачеха лъчите с невидими жарки сълзи.
Бленуваше то за още миг живот, да не потъва в тъмата.
Косите и златни да озари и с целувка да я сгрее.

Тя беше там на земята, сама и тъжна, прегърната от самотния студ.
Линееше душата и, а мразът пареше лицето и унило.
Потъваше тя в леда на самия човек, без приятел и любов,
Замръзнал и безжизнен, със ледено сърце, без щастие и любов.

Черното небе идваше с отворена проклета паст,
Със зъби остри и нокти криви, с кръв в очите.
Държи за ръка гърмеж и тътен от облаци черни,
За да изпъди всичко що е светло и добро.

„Проклета да си нощ зловеща! Ти убийце и злина нечестива!
Виж що си сторила на тоз ангел без крила!
Като змия отровна и изпиваш живота,
Без срам и позор душата и крадеш!”

„Не ме гори с такива порочни слова, не аз съм сторила смърт!
Човеците са тоз лед, дето е оковал краката и, те са глупците!
Защото самотен и необичан е затвора неин, мразовит и смъртен!
Обичаш я ти, инак не ще плачеш, спасение желаеш и аз ще го дам!”

„Вещице на мрака, не смей да ме лъжеш, че сърцето гори!
Умира тя, умирам и аз, обич е туй, що е жаравата в гърдите!
Кажи как леда да разбия и душата и да стопля,
Че я виждам аз, пребледняла и с тежко бреме на крехки рамене!”

„Ще посипя лицето и със звезден прах, та да изтрие сълзите студени,
Звездите ярки ще пратя, ледът да убият и душата да сгреят.
Топъл дъжд ще пада, със тъгата ще се бори, да разтупти сърцето.
Твоята целувка ще и пратя, за да любов познае пак и да живее”

„Какво ще желаеш за тез твои свещенни усилия?
На всичко съм готов, що е мое ще го дам, само да запее!
Ето, вземи и светлия ми трон, направи ме просяк, но да е будна тя!
Обичам я, не крия, ще падна и не ще стана, стига да е жива!”

„Не ти ща даровете светли, нито трона омразен!
Жадна съм, гладна съм, тези мои нокти да се впият и разкъсат!
Устата да си напълня и да утоля мъстта, че ти си моят враг вечен,
И за теб и твоите чеда съм гладна аз, да е мрак, да е тъма, да е Рай!”

„Ти желаеш живота моя, да ме глътнеш и убиеш,
А дали ще спазиш обещанието си, аз не зная!
Но обичам я, тя е по-скъпа, нека е жива, нека обича, дори не и мен!
Вещице, яж ме, убий ме, изпий ми кръвта, но и дай живот!”

Започна да изчезва слънцето, гълташе го чернотията,
Отидоха към нея звездите, и дъждът, и прахът, жива щеше да е.
Изчезна ледът, сърцето затрептя, и мразът си отиде и студа,
Разгоря се пак душата, а лицето съживи, с усмивка и лъчи.

„Обичам те, дори сега, когато що съм аз изчезва,
Обичам те, не ще и разбереш кой съм бил.
Обичам те, че стойностен зарад теб ми е бил живота,
Обичам те, няма страх сега, нито уплах, че душата ми умира.
Обичам те, за теб дадох всичко що ми е скъпо, и не съжалявам!
Виждам вече вечен мрак, там, където няма ни спасение ни лъч!
Отидох си щастлив, с бурно гордо сърце, че влюбен в теб съм бил!
Обичам те, обичам те, обичам те...”

бате Вики...респект голям...

Пу д*ба майка му

Пристъпвам нервно и от крак на крак,
на край тоз’ кръг намирам се пак
Да хвърля диск далеко цел съм си наложил,
но че толкоз’ мъчно е не бях и предположил
Уредът тежи,вятър духа в опаки посоки
от трибуните се чуват викове високи
Кой за мен вика ,кой против
всички тихомълком псувам с поглед полудив.
Ни за едните,ни за другите мене ме е еня,
тяхното отношение за мен нищо не променя
Дискът от тях по-лек да стане няма,
ни пък ще се свие тъз’ поляна.
Наум прехвърлям за последно всичките движения,
дето съм ги учил с толкова мъчения
Въртя се,хвърлям с всички сили,
Вечните тренировки добре се отразили
Да остана в този кръг полагам аз старание,
неподготвен за последвалото разочарование.
Всички с почуда гледат и се маят
ветровете повели са диска и с него си играят.
Той криви се,залита и към мен се връща,
за миг в мой ущърб резултатът се обръща!

Пу д*ба майка му,тоз’ диск проклет струваше ли си старанието?
Пу д*ба майка му,колко още тренировки са нужни за да успея в начинанието?
Пу д*ба майка му,догодина ще взема заветния медал,все още не съм се предал...

Забележка: написано е за около 20 минути.Има още какво да се желае,който иска - нека допълни. :)

Чекай бе ,ти не беше ли с гюле?

Мдам, явно такава тема е липсвала :)

Много добри неща, GreyKnight - сега разбирам повече ника ти :)

Ето още едно лирично отклонение от мен :)

Тайните на лудостта

Тиха умора затваря очите,
Спомените хукват към вълните.
Мигове страстни изплуват в съня,
Устни изгарят до пепел деня.

Вятър танцува игриво с косите,
Слънцето пали с надежда искрите,
Телата прогонват в прегръдка студа,
Ръцете стопяват със ласки леда.

Тик-так, тик-так, часовникът зове...
Сивотата бърза да ни прикове.
Надежда вечна на брега остава
За мигове  на луда страст, забрава.

Пясъкът изстива в тъжна самота -
Ще пази вечно тайните на лудостта.
Небето плаче, вятърът реве,
А слънцето намерило е нови ледове.

@ GreyKnight - Много си мрачен, Сиви Рицарю!

@ DeadMan - за толкова набързо написано се е получило доста добре!

Хайде сега малко лирика:

Не се кълни...
…

Не се кълни, че ще ме помниш,
Ще бързаш да забравиш моето лице.
Черти най-грозни в мен ще търсиш,
За да спасиш от болка огорченото сърце.

Ще искаш да забравиш моята милувка,
Ще отречеш страстта ми в този ден,
Какво съм ти шептял за теб ще е преструвка,
На вятъра ще хвърлиш спомените с мен.

За мен не питай, аз ще оцелея...
Навярно ще си сложа поочуканата броня.
А чувствата ще пазя да не разпилея,
Заключени в душата…

Ще бъде тъй, аз знам...
Да го променям? Не, не бива!
Ти ще намериш новата усмивка,
Отново млада, необуздана и дива…

…

Vic 20.08.2008

Към морето
…
Искам да ме обгърнеш с вълните
Да се мятам обезумяла, да ритам с крака;
Да ме успокояваш нежно с ласките
На хладната си морска вода.

Искам да изпиеш сълзите
И пясъкът жадно да попие солта;
Да отмиваш с плясък страховете
Със всяка препъваща се във мене вълна

Искам да запредеш пелерина от пяна
Да покриеш с нея болезнената голота;
Да удавиш в песента на буря побесняла
Хриповете на мойта разсъблечена душа.

... и докато сме на същата вълна:

Обичам погледа ти да ме гали...
...

Обичам погледа ти да ме гали,
Или пощипва закачливо.
Стихиен огън в мен да пали
И да ме изпълва диво...

Обичам кожата ти да докосвам с длани
Ту нежно, ту неудържимо...
Косата ти да роша с пръсти
И да целувам тялото неустоимо

Обичам във очите да се давя,
Спрял времето, омаян да потъвам.
От нашите искри пожар да паля,
Притиснал тялото ти бавно да танцувам...

Обичам себе си дори, когато съм със теб,
Да срещаме на изгрева червеното небе,
Светът да спира, после да препуска лудо
И да усещам твоя пулс със моето сърце...

...

Vic 09.12.2008

Чекай бе ,ти не беше ли с гюле?

А ти не се ослушвай! Знам, че рисуваш страхотно  :). Постни тук от твоите неща!

хаха :)

There you go

хаха :)

There you go

Някои са доста... зловещи. Но са впечатляващи.

Сигурно си мислите, че съм кандидат самоубиец хахаха. Никът ми въобще не произлиза от това, че нося в себе си тъга. Напротив даже, аз съм от тези, които развеселяват хората. Питайте дядо Славко той знае :). Поезията ми е такава, защото си мисля, че чрез нея изхвърлям всичко лошо, което съм събирал в мене през деня. Чрез нея изразявам чувства и мисли, които би трябвало да затварям в себе си, а те жестоко да дращят по стените на същността и душата ми, за да се освободят насила. Чрез писането ми ги пускам да минат тънко. Впрочем пиша и роман със завършени 300 страници - фентъзи тематика, но без орки, елфи и т.н. Светът си е изцяло мои - ако някой иска мога да му пратя някоя и друга глава. На дядо Славко му харесва, надявам се, че и на вас ще ви хареса също.
А никът ми всъщност откъде произлиза: Това са едни пичове от една стратегическа игра Warhammer 40k: Dark Crusade. Малко инфо за тях.
The Grey Knights are a Space Marines Chapter and the Chamber Militant for the Ordo Malleus. The Chapter specializes in the hunting and extermination of all things daemonic.  Също така са фанатични, изключително жестоки, безмилостни и пълни пичове. Да не говорим, че са безобразно могъщи. Тяхното кредо е “Suffer not the witch to live” - правете си изводи хахахаха :)
http://fc02.deviantart.com/fs11/i/2006/201/7/7/Grey_Knight_by_CursedChaos.jpg - ето така изглеждат. Суманати готини ;)

Ето това е кратко разказче, посветено на една мацка от моя клас:
„Последната хроника на бялата”

  Всичко замря  и се гмурна ненадейно в отвратителния нощен мрак. Изчезнаха мечтите, изчезнаха любовта, изчезна почти и животът. Само едно същество изплува от безкрайното море на чернотата. Едва ли тя имаше име. Но пък притежаваше красота, чужда на този свят, дори забравена. Бяла беше тя. И като стъпваше върху пода от мрак, черните плочки светеха и искряха, а под тях лицата на онези в мрака, овяхнали, болни, мъртвешки. Гледаха със сивите си празни очи в захлас, а след това мигаха и пак застиваха. Продължаваше тя по пътя си безспирно и устремено. Не гледаше надолу, може би я беше страх да зърне какви бяха хората. Нямаше край черният и път. Но тя щеше да го извърви. Защото беше влюбена. Единствена останала да помни що е любов. Това я крепеше.
  Мислеше за него, докато осветяваше, дори и за миг, катрана, в който се бе превърнал света. Не знаеше какво я чака накрая на този път, но сърцето и пееше песен на любовта на щастието, която светът отдавна бе забравил. Онези със бледите лица се заслушваха в нея и лицата им порозовяваха.  Тя знаеше, че ще извърви този път докрая, беше влюбена. А каква по-велика сила от тази на любовта, онова велико чувство, което могло да изтръгне завинаги злобата и покварата от човешката душа?
  Минаваха дни, но тя не спираше. Тя засияваше все повече, красивото и лице имаше уморена усмивка, умора от дългия и труден път, но усмивка от любов. Нейният любим я чакаше някъде там. Ухаеното и го долови Черният, завистливият господар на злото.
  ─Защо се осмеляваш да бродиш из царството ми?
─Защото обичам моя любим, повече отколкото майката обича детето си.
─Не вярвам, та виж този свят около теб. В него вече не съществува обич! Само студ, мрак и омраза!
─Не е вярно. Душата ми е бяла, сам виждаш това. Обичам, обичам, обичам. Докрай ще обичам, докато сърцето ми спре, докато тялото ми изчезне, докато костите ми станат на прах!
─Ха, само говориш. Не вярвам, че обичаш!
─Черен си ти, сляп си за бялата Любов. Ето, тук съм. Вземи душата ми, но ми позволи да говоря с моя любим! Давам ти я, на мен не ми трябва без него!
Черният протегна ноктите си напред и извади душата и. Тялото и се свлече на земята, но продължи свети. Той бръкна с ръка в мрака, като в торба и оттам измъкна мъртвешко тяло.
─Ето го твоя любим. Говори колкото си щеш.
Тя не промълви и дума. Взе сухата му и прогнила ръка и го целуна по мъртвото лице, а тялото и продължаваше да сияе, а онези в мрака, вече не мигаха, гледаха непрестанно целувката им. Черният не посмя да проговори. За миг всичко бе бяло.

Не знаех, че тук има почитатели на Pen’n'Paper игри :)

По-скоро фен на вселената Warhammer 40k и настолната PC игра :)

“Защо тренирам”

Щанги, волейбол, канадска борба..
Колко спорта минаха през моята глава
Дискове, гюлета - какво ли още не искАх..
Но ето, че на многобоя силов се спрях

Защо? Няма го из нийде из родословното дърво
“Нищо”, казах аз. “Ще бъда най-твърдото стъбло!”
Корените ми са слаби в профил и в анфас
“Не, стига! Няма да съм като вас”
На слабостта ви жалка се смея в захлас. Моята борба е друга...
Тя не започва утре-вдругиден, ами още в този час

Няма да седя пред телевизора с чипс и бира
Само за да гледам на Борисов панаира
Гуми тежки ще обръщам, пудовки ще въртя
За големите три аз ще убия и сразя
На пук ще бъда в моето семейство черната овца!

Обществото малоумно заключва ме в окови
Ще се опитва с комерсиал да ме отрови
Няма да се дам.

И защо? Затуй ли само е всичко това?
Нима не мога да си кажа “Не си струват ядовете и потта”?
Не. Защото “смел” е просто една дума
И тя е всичко, за което се моля аз да бъда

~15 минути.

п.п. Я, Виктор Каров бил модератор. :)
п.п.2 И рисунки да дам мога, но ще бъда цензуриран.

... “Ще бъда най-твърдото стъбло!”

Това ми хареса!

п.п. Я, Виктор Каров бил модератор. :)

Само в CrossFit раздела.

Vic, чакам критика :)

бат’ Вики на критикува...само в мноооооого крайни случаи...по-скоро ще ти даде съвет...
а и аз се сетих, че бях си писал нещичко...май беше като ми разбиха сърчицето за пръв път...требе да разровя...ехххх:)))

Дядо, моля ти се не плачи ;( ;( ;(. Ето ви нещо по-обемно и фантастично
Дългоочаквано

През 2138 Транс-галактическият съюз обяви война на Планетарното съглашение. Двете фракции се впуснали в ожесточена битка. За всяка една планета, дори и малка се водили тежки сражения. Такава беше и Силит. Обгърната от непрогледна мъгла, представляваща атмосферата и, тя щеше да разкаже последната история на един самотен войник.
Двигателите на очуканата сива совалка разкъсваха крехката атмосфера на малката черна планета. Изолационният материал, надставил металната обвивка на летателния кораб, го предпазваше от прегряване. Продължаваха да се спускат. Пилотът видя първите облаци. Сиви, мрачни и смръщени. Електричните им заряди се сбиваха за момент и след това се оттегляха, за да се възстановят за нова битка.
Лиян Треновски седеше вътре. Беше облегнал глава назад, а тялото му беше прикрепено към корпуса с титаниеви ремъци. Мразеше спусканията. Корабът не спираше да се тресе. Дори и облечен в бойния си костюм, пак усещаше болка от триенето. Визъорът му криеше късата му русолява коса и сини очи. Лицето му беше изпито, състарено, като че ли отегчено от живота. Вече петнайсет години отнемаше човешки животи. Чудеше се кога ли някой ще отнеме неговия.
Рязкото появяване на чужда сила, която го придърпа напред и надолo, му подсказа, че щяха да се приземят всеки момент. Придърпа оръжието към гърдите си, махна предпазителя и пое дълбоко от пречистения въздух. Около петнайсет  души направиха същото него. Чуха ударът със твърдата почва. Ремъците се отдръпнаха и ги освободиха. Шлюзът изсъска и бавно започна да се спуска. Лиян се изправи и  заедно с останалите войници  се втурна напред.
Съвсем новият боен  костюм добавяше около сто-сто и петдесет килограма към неговите седемдесет и пет. Сервомотори и механизми засилваха физическата му сила. Натъпканата вътре механика правеше реакциите и движенията му по-бързи, а вграденият във визъорът му проектор шаваше посттоянно, събирайки информация за околностите. Сега той виждаше как  тридесет пристъпваха напред и оставяха дълбоки следи в мъртвата пръст.
Совалките бяха избрали да се приземят в област, раздрана от скали и камъни. Беше тясна. Нямаше никаква растителност. Спуснаха се по един стръмен склон. Механизмите в костюмите се напрегнаха от натиска, но умекотиха падането. Лиан се вторачи напред. Визъорът му маркира нещо и му показа разстоянието. „Три километра. Достатъчно време да се раздвижим.” Той се усмихна незабележимо и каза по микро-предавателя, вграден в шлема му:
─Всички, превключете костюмите на икономичен режим. Енергията ще ви трябва за боя. Дръжте главите си ниско и наблюдавайте колко пълнители ви остават. – изведнъж проекторът спря да шава. Избледня и изчезна. Допълнителните сервомотори се изключиха. Останаха включени само животоподдържащите системи. Движеше се като обикновен човек. Сега щяха да извървят следващите три километра много бавно.
Кротко вдишваше вентилираният от костюма му  въздух. Движеше се изключително спокойно. Липсваше присъщото на останалите притеснение от предстоящата битка.  Не се страхуваше да умре. Важно бе само да изпълни заповедите си и ако успее, да се върне невредим, за да изпие поредната алкохолна напитка с останалите командири на взвод.
Махна с ръка и всички войници се вцепениха. Спряха се и започнаха да се оглеждат мълчаливо. Лиян им заповяда да залегнат. Тридесет  метални обвивки се свиха и бързо се намериха на земята:
─Джарвис, тук ли си? – преди да заговори изключи радиовръзката. Затова и заповяда всички да спрат. Не искаше да рискува дори и за момент паника да превземе отряда му.
─Да, сър. – механичен глас проникна и достигна тъпанчетата му.
─Виждаш ли онзи метален кол стърчащ пред нас в далечината? Маркирай го и ми дай разстояние.
─Сър, около хиляда и двеста метра. – вграденият бордов компютър прихвана целта и за части от секундата привърши с нужните изчисления. Червена илюминация оцвети обекта.
─Добре, включи термосензорите и приглуши радиовръзката. Не искам никой да чува какво си говорим освен взода ми. Маркирай всички потенциални цели и изпрати кординатите на останалите.
─Както желаете, сър. – визъорът на Лиян притъмня. На екрана започнаха да се появяват малки червено-жълти образования.
─Маркирай и преброй, Джарвис. – компютърът прие заповедта. Обходи екрана многократно и записа кординатите на целите.
─Завършено, сър. Изпращам кординати. – Джарвис започна да изпраща до проекторите на останалите войници данни за местонахождението на целите. Около петдесет комбинации от цифри бяха разпредадени. Екранът на Лиян беше окъпан в червена светлина.
─Благодаря, Джарвис. Премини в режим на изчакване. – термосензорите изгаснаха, визъорът остана чист. Маркираните цели изчезнаха. Когато превключеше на боен режим щяха отново да се появят. – Всички, продължаваме!. Стигнем ли на триста метра от целта, преминете в готовност за бой! Предупреждавам, не стреляйте, преди да стрелят по вас! „Разбрано, сър!”. Радиото съобщи едно и също. Предавателят изпука леко и прекъсна връзката. Под прикрието на сумрака продължаваха да се движат незабелязано. Лиян провери пълнителят си. Всичко беше наред. Цевта беше приютила в себе си готов патрон, а предпазителят бе издърпан. Беше готов да убива.
Пътят, по който минаваха, рязко се разшири. Скалите се оттеглиха настрани и взводът се озова в подножието на малко възвишение, приличащо на хълм. Разстоянието до металният кол беше станало двеста и петдесет метра:
─Всички, премини в боен. – той прошепна в предавателя. Костюмът му като че ли се размърда. Усети включването на всички механизми и вградени уреди. Почувства тялото си много по-леко.  Визърот му се изпълни с малки червени точици и проекторът започна да шари наново по екрана, прескачайки от цел на цел. –Джарвис, включи прицелващите системи. Наблюдавай нивото ми на адреналин. Ако стане ниско, пусни ми епинефрин. – бордовият компютър потвърди. Лиян провери отново пушката си. Издърпа отново предпазителят. Пое дълбоко въздух и даде заповед на всички да започнат да изкачват склона. Останалите двадесет  и девет войника впиха металните си крака в ронливата пръст.
Единственото нещо, което го притесняваше от доста време бе липсата на вражески огън. Как, толкова близко, не успяваха да ги прихванат...? Геомагнитните бури, които непрестанно раздираха атмосферата на планетата, не бяха достатъчно силни, за да блокират напълно сензорите на станцията над тях. Дали не им подготвяха капан? Може би ги оставяха да се приближат, за да се опитат да смекчат вниманието им или да нарушат концентрацията им. Лиян знаеше, че станцията беше от обикновен тип. Два входа, обградена с метална ограда. Имаше четири бойни кули, въоражени с противопехотни оръжия. Калибъра им беше достатъчно голям да разкъсат бойният костюм и войника вътре. Това и бяха приоритетните им цели.
Лиян се придвижваше най-отпред. Останалите войници изглеждаха нервни от тишината превзела въздуха. Виждаше как повечето стискаха силно оръжието си и трескаво се оглеждаха. “Шибани заповеди” – той изруга наум. Нямаха разрешение да откриват огън, а само да отвърнат на такъв. Лиян поклати глава и съобщи по радиото:
─Четирима с ракетомети, при мен. Когато кулите открият огън искам да хвърлите тектонни гранати пред нас и да ги взривите. – от групата се отделиха четирима, които на бегом отидоха при Лиян. Той намали скоростта на придвижване. Оставаха им около сто метра до входа на базата.
Изведнъж нещо механично се размърда. Четирите кули се разсъниха и се обърнаха към взвода на Лиян. Сензорите им мигновенно обходиха войниците и разпознаха целта си.
─Тектон, сега! – извика се по радиовръзката. Видя как малки кафеникави сфери  минаха покрай него и спряха. Кратка ярка светлина и на тяхното място стояха парчета твърди скали, високи около седем метра. Войниците се прикриха зад тях. Тектонните гранати манипулираха релефа и качествата на пръстта и издигаха за кратко време прикрития.
Опустошителната буря от куршуми намираше своя отпор във временните каменни образувания. Удряха се, разкъсваха материята, но нищо повече. Не успяваха да пробият. И докато металните кули бяха заети да обстрелват неестествените скали, четири ракети се изстреляха и напуснаха носителите си. Издигнаха се и се втурнаха към целите си. Описаха рязка арка и се забиха в кулите.
Ударната вълна разтърси Лиян. Пламтящи парчета скрап и електроника се разхвърчаха наоколо.
Ефектът на тектонните гранати изтече и скалата се превърна отново в пръст. Преградата изчезна и целият отряд се затича напред след Лиян, който се обърна отново към бордовия си компютър:
─Джарвис, пусни термо-скенера.
─Разбира се, сър. – визъорът му отново се изпълни с ярка червена светлина.
─Какво, по дяволите!? – той изруга. – Джарвис, сканирай отново!
─Свършено, сър. – бордовият компютър отново потвърди. Лиян включи радиото си и продължи:
─Всички, слушайте! Прецакаха ни! Няма никой в станцията освен кулите! Това е шибан капан, не са и мислили да ни се противопоставят сега! – той изгуби самообладание и заби металния си юмрук в земята. – Влизаме вътре, свързваме се с командването и викаме совалките. Колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре! Изключете бойния режим. Няма да ни трябва. Поне засега.  – радиото изпръщя и разпрати думите на останалите войници от отряда му. Той усети познатото усещане -  костюмът му изключи допълнителната механика.
С умерени крачки Лиян навлезе в изоставената станция. Подминаха пламтящите отломки и застанаха в центъра на станцията. Хората му си знаеха работата, изкачиха металните рампи, разпръснати по цялата и дължина, и се разпределиха по цялата дължина на защитната стена и зачакаха следващата стъпка на военните действия.
Лиян огледа подредбата на войниците си. Усмихна се леко. Беше ги научил добре. Върна предпазителя в началното му положение и окачи оръжието около врата си. Остави го да виси, леко побутвано от вятъра. Пое дълбоко от пречистения въздух и се обърна към бордовия си компютър:
─Джарвис, свържи ме с командването. И по-бързо.
─Веднага, сър. – докато Джарвис се опитваше да достигне корабът в орбита, глас, може би изплашен и притеснен, достигна ушите на Лиян:
─Сър, елате на рампите!
Той се затича нагоре. Металните му обувки се забързаха. Изкачи я и се вгледа в далечината.  Визъорът му се закова върху триста войника, облечени в червени бойни костюми, които тичаха стремглаво към тях. Вторият вход на станцията, служил за прикритие на избягали, сега щеше да се превърне в гореща зона.
─Сър, връзката установена. – Джарвис спокойно съобщи
─Тук е полковник Лиян Треновски, идент номер 331993! Под вражелски обстрел сме! Имаме нужда от незабавна евакуация. Кординатите ни са 14’33. Малка свързочна станция. – той започна да вика по предавателя си.
─Разбрано, потвърждавам кода. – мина около секунда. – Кодът потвърден, дръжте се здраво, помощта е на път.
Лиян отново се взря към приближаващите се войни. Метрите, които ги деляха от него намаляваха светкавично. Той сграбчи оръжието си с двете ръце и заповяда:
─Всички, заемете защитни позиции! Превключете на боен режим. Не пестете енергия. Совалките за евакуация вече идват! Само внимавайте с пълнителите. Костюмът сам ще зареди нов, но гледайте да не свършат. – по цялата дължина на станцията започна престрояване. Войниците заеха новите си позиции и се приготвиха за стрелба. Бойният режим упрявляваше отката на оръжието, позволявайки автоматична стрелба със почти идеална точност. Лиян постави оръжието си върху металната стена:
─Джарвис, прицелващите системи! – бордовият компютър потвърди. Проекторът му прескачаше от цел на цел и записваше кординатите им, за да улесни помощната програма.
Лиян притаи дъх, затвори очи и извика по предавателят „Огън!”. Предпазителят мигновено се отдръпна назад и позволи на новия патрон да нахлуе в цевта. Първите изстрели разтърсиха кроткия въздух. Предпазителят мигновено се отдръпваше назад и позволяваше на новия патрон да нахлуе в цевта. Достигаха целите си. Червените войници започнаха да усещат тежкия натиск. Нарушиха редиците се и пуснаха страха да се настани между тях. Повечето успяха да прикрият зад ниските скали, но Лиян видя как един изпратен куршум от него се заби в каската на вражески войник. Изстрелът проби стъклото и разкъса лицето и мозъка. Той се свлече надоло и червеникава течност оцвети земята под него.
Около четиридесет противници лежаха в сивия прах без да помръднат. Лиян не махаше пръста от спусъка. Разбиваше крехките тела на противниците без милост и жал. Изчака секунда костюмът да сложи нов пълнител и продължи. Опияни се от смъртта. И не забеляза като три фотонни гранати рязко се издихнаха във въздуха и се приземиха върху рампата.
Електро-магнитният пулс се съюзи със свойте два събратя и обходи цялата станция. Лиян усети как крайниците му изтръпват. Съзнанието му, както и на братята му по оръжие,  се зашемети от концентрирания заряд. Електрониката беше пригодена да издържа на такъв натиск, но телата им не. Червените войни се мобилизираха и се втурнаха в атака. Неподвижните бойци, стоящи прави на рампите, бяха лесна мишена. Изстрелите разкъсваха хората на Лиян. Падаха назад и оставяха кървави петна. За секунди изгуби седем човека от отряда си.
Един куршум се заби в лявото му рамо. Усети как огромна сила го бута назад. Механизмите в костюма му веднага го наведоха напред, за да запази равновесие. Острата болка прекъсна транса му. Окопити зрението си и се опита да се съсредоточи.  Видя как врагът настъпваше. Битката беше загубена. Бяха стигнали почти да входа:
─Всички, остъпете!Назад, към кулите! – той скочи директно от рампата, последван от останалите живи свои подчинени. Затичаха се назад. Усещаше как куршумите профучаваха покрай него, облизвайки металната му обвивка. Опита се да се свърже с командването, но неуспешно. Бяха заглушили сигнала им. Бяха съвсем сами. Сами със смъртта. Беше вече само въпрос на време. Совалките едва ли щяха да пристигнат навреме.
Неспирният огън продължаваше да довършва бавно отряда на Лиян. Мъжете се предаваха под натиска на бронебойните патрони. Падаха един след друг. Червените войници не показваха и следа и от жал. Оръжията им не секваха. И когато два патрона пронизха гръдта на Лиян и той падна на земята, разбра, че някой най-после бе успял да вземе неговия живот. Живот, на човек убиващ вече толкова много време. Превърнал стотици жизнени  стотици тела в изгнила плът.
И когато очите му започнаха да се затварят, той видя ярката следа от двигателите на совалката. Изкашля част от кръвта си и се усмиха за последно. „Забавихте се само с минута”. И тогава скоростта на тъмнината го достигна с необятната си прегръдка. Той отпусна захвата върху оръжието си и издъхна.
Последната глътка въздух напусна тялото му и той се предаде. Смъртта застигна и него. Най-после щеше да се види със мъртвите си братя и приятели. Със всички, които беше изгубил през годините на военна служба.

Дядо, моля ти се не плачи ;( ;( ;(. Ето ви нещо по-обемно и фантастично
Дългоочаквано

...

Напомняш ми Хайнлайн. Това беше доста добро.

Ето нещо и от мен:

Преродена болка
…

Сълзите не носят покой и пощада
На разкъсана от мечтите душа...
Сърцето само се изгаря на клада
От дивата страст на нощта...

Ръцете протегнати падат отсечени,
Очите изсъхват от вятъра,
А жажда от забранени спомени
Дълбае в гърдите...

На твойта душа са стопени стените,
И щастие в болката блика
Жива рана в червено изпълва ти дните
Но ти се усмихваш, най-сетне разбрал

Че сърцето най-живо е когато боли,
А дъхът ти насечен от погледи
И ето спираш да питаш вятъра дали
Болката в нова обич ще се прероди…

…

Vic 28.05.2008

Радвам се, че ти харесва. Очаквам с нетърпение критиката спрямо моето скромно творение. А колкото до детайлността -такъв съм си :)

Не е стихотворение, но пак се води изкуство :)

valerious, важно да е художоствено творение - рисунка, песен, поезия, проза и т.н. Всичко се брои :)

А тоя път по-добре :)  Enjoy!

Много добри стихове !!