Дивото зове!

Здравейте, мои любими, надъхани, напомпани, понякога откачени съфорумници!

Отдавна не съм ви писала “просто ей така”. Усетих, че е време.

Забелязахте времето навън, нали? Как не! Такъв ден за пръв път виждаме тази година! Излязох да покарам колело, надувайки диви рок парчета, безценен завет, оставен от предните поколения, оставяйки пролетния вятър да си играе с опашката ми, и, разбира се, надавайки пълна скорост напред, през улици, квартали, та стигайки чак до пределите на мечтите си. Кажи го почти до небето.
Когато времето се стопли, нещо в мен се случва. Сякаш животоподдържащата батерия в мен, почти изгаснала през зимния период, получава ударна доза енергия и започва да изпраща сигнали до всичко, което влиза в състава на моята физика, с една единствена цел - ЖИВОТ. Активен, безспирен, вълнуващ, адреналинен, рискован, див, импулсивен. Абе живот, майка му стара.
Чувствам се изключително жива!
И се чудя. С вас случва ли се нещо подобно? Спира ли ви само липсата на крила, за да литнете? Събудихте ли се вече от зимния сън и готови ли сте за дълги топли дни, изпълнени с изживявания??? Радвате ли се като дете на слънчевите лъчи, на мириса на идващото лято във въздуха?

Споделете адреналина :)

пОздрави

Радваш :) :) :) :)

Чакай сега, съвсем забрави за пролетната умора :D

Иначе - да, идването на пролеттттта е като бомба.(nmuchfun)
Друго си е на свалени прозорци :D

Знаете ли, че делфините спят с едно око?
Преносно, защото не спят дълбоко. Буквално, защото едното мозъчно полукълбо, с оптичния нерв на “спящото” око (което е отворено, но не вижда) всъщност наистина изключва, за да си почине за няколко часа. Защо ви го казвам ли?

Не е вярно, че зимата ни “приспива” дълбоко. Някои хора (може би повечето) “спят” през зимата. Някои хора си завъртат режима и “спят” лятото. Някои хора “спят” целогодишно. Други имат безсъние от проблеми целогодишно. А някои като мен стоят дълго будни и силни, изкарват зимата на крак, но в един момент тялото и ума пожелават “сън”, просто защото емоциите, проблемите, лъжите, напрежението и изтощението те сгромолясват светкавично на пода, като масивен инсулт в базиларната артерия. Падаш и “заспиваш”,както висшестоящ командир хваща войника и го поваля на земята и му казва да стои долу, ако иска да живее. В случая мозъкът поваля вашата изпълнителна част, все едно той не е част от нея. Сякаш вие не сте вие- нямате право на мнение, дали да падате да “спите”, а имате шеф, който ви контролира винаги за ваше добро. Този шеф ви е позволил да вършите всички елементарни и дебилни неща на света (ядене, пиене, *бане). И когато се сговнят твърде много нещата и види, че не можем да се оправим, той винаги ни помага, при това често пъти свръх-успешно. Повечето пъти получаваме вълбшебния допинг, наречен адреналин, който ни разширява зениците, за да влезе повече светлина и да виждаме накъде да бягаме, кара сърцето да бие по-мощно, за да дава допълнителна кръв на мускулите, юмруците и шефа, който има тежка смяна.

Понякога вместо хищник, той ни превръща в тревопасно, страхливец, дезертьор. Няма нищо по-органопротективно от страха. Това е огледалното изображение на агресията и хищника- същото, но завъртяно наобратно. Това са двете крайности, точно като любовта и омразата, като соленото и сладкото, като светлото и тъмното. Природата ни ги е дала, за да балансираме всичко, защото всяко действие трябва да има равно по сила и големина противодействие. А и коя маргаритка ще оцелее, ако не спира да я грее с месеци уж незаменимото и необходимо слънце? Кое кокиче ще оцелее, ако дни и месеци го вали създателката на живота вода? Точно както ни трябва хищническа агресия да се борим, така и ни трябва непочтения и неспортсменски страх, за да бягаме.

Но понякога пък, в битието не е нужно нито да бягаме, нито да се бием, защото причината, която ни застрашава живота не е нито насочен към нас пистолет Валтер или Барета, нито каквато и да е друга външна физическа опасност. Нас ни застрашава онова, за което учителя ми по литература казваше, че трябва да измислят българска дума, защото ние такава нямаме- Имплозия (взрив отвътре). Външно сте ОК, отвътре сте порутена и запалена конструкция. Вие просто издавате багажа, без почти никакви външни индикации. Това е то- не ви трябва и адреналин. С кого да се биете, от кого да бягате? Вие имате нужда от копчето turn off, за да ОЦЕЛЕЕТЕ. Знаете ли, когато хората си кажат, че имат нужда от сън, всъщност те не могат да заспят. Това е като да кажеш имам нужда да пия вода. Може да не си жаден, но виждаш, че кожата ти е суха, а урината ти е тъмна. Както казах по-горе, нашият мозък ни е оставил сами да се оправяме за тия работи- всеки може да пие вода и да чака да се рехидратира. Е да, ама със съня не стоят така нещата. Това може би трябва да бъде категоризирано към висшите функции на Шефа, макар и да изглежда елементарно за вършене занимание, присъщо на лентяите.

Ако до тук сте си помислили, че съм страдал от безсъние, ще ви накарам да погледнете в началото на тоя роман, как употребявах всеки път СЪН и СПАНЕ само в кавички. Но да се върнем на водата и жаждата за вода, сънят и жаждата за сън. Ето, че един Шеф, който е решил, че тялото, над което властва му е станало жертва, може да го прати в “сън”. Вие вървите, ядете, учите, работите, но вътрешното ви аз спи. Това са моментите, в които не се радвате така истински на най-забавните ви приятели, не ви харесва чак толкова любимата палачинка с шоколад. Това не е депресия. Това е просто имплозия. Знаете, че имате проблеми, но не знаете дали е добре да сте все така силни, защото “спящите” хора, са онези които са били твърде дълго силни, жизнени и будни. Те имат нужда от “зимен сън”, ако ще и да е Голяма Богородица и е 50 градуса пек навън. На тях шефа им е дал копчето офф. Те са редовни и стават сутрин на време, вършат си работата задоволително добре, но са просто “спящи хора”.

Кой ли няма проблеми? Един гаджето го отрязало, друг го чака семейство с две деца и пет кредита, трети стои болен в болницата и не му дават ни усмивка, ни хапчица надежда. Понякога Шефа е застраховал всичкото имущество с дебилност: както обичам да казвам, само тъпия човек никога не страда от душевно разстройство или му е за кратко и преходно. Глупавите хора не се самоубиват умишлено. Това го правят само мислещите хора. Мислещи еднопосочно, но все пак мислещи. За всички останали, които мислят, но са наясно че и светлината и тъмнината са нужни на тоя свят, за да съществува остава просто да “заспят”. Колко ли би траел този “сън”?

Онези, които живеят в миналото чувстват по-често вина. Онези, които живеят в бъдещото чувстват по-често страх. Онези, които търсят щастието остават концентрирани в настоящето. Ние никога няма да станем господари на самите себе си. Винаги ще ставаме тъжни, винаги ще ставаме весели. Различното между силните и слабите хора е, че дори да са тъжни, силните продължават да крачат напред, а другите сядат за почивка. Когато си твърде дълго силен, в един момент ставаш слаб, а да си слаб няма нищо лошо. И силните са били някога слаби. Всъщност слабостта, както съм написал на профила ми, отразява свежестта на битието. Тя не е неканен гост, а винаги добре дошъл такъв. Слабостта ще донесе със себе си и “съня”, а преди това слабостта ще е дошла от имплозията.

Моят “зимен сън” дойде сякаш в края на зимата или сякаш в началото на пролетта. Спомням си когато прочетох темата и тогава “спях” в този 19ти март. Исках да кажа нещо, но пръстите ми бяха сякаш сковани, трудноподвижни и парализирани. Шефа не ми даваше да мисля, а ме караше да спя. Сякаш ми казваше “Има време за планиране, има време за мечтаене, има време за творчески цели. Но сега ще се научиш да спиш тук и в момента. Ще дойде ден, в който ще станеш буден за случващото се тогава, ще изостриш съзнанието си за течащия час и ще имаш своите дни на неподчинение, но сега ще спиш!”

Най-лошото на “съня” е, че не ти дава да погледнеш на живота си така, както ти се иска.  Не знаеш какво правиш, подлагаш на съмнения смисъла от всичко. Сякаш забравяш за какво се будиш всяка сутрин, но всъщност знаеш. Наясно си, че шоколада е вкусен, но докато го ядеш я караш само по спомени, че ти е харесвал. Това не е депресия, съвсем не. Това е състоянието, за което не са нужни хапчета, а просто известно количество “сън”. Най-добрата подправка на храната е гладът. И с всичко може би е така.

Знаех си, че пролетта ще дойде. Наричам пролет всичко, което е след нещо студено. Обичам топлината. Обичам и дъжда, защото знам, че след него пак ще има слънце. Обичам го и заради това, че много хора го мразят, а аз не обичам да съм хората. Даже всъщност както се радвам на топлото априлско слънце тази утрин, след един красив и дълбок сън снощи, предшестван от победата на Левски, така и ей сега да завали порой, пак ще се радвам. Днес и утре са почивни и бих излязал на дъжда да се разходя. Има огромна разлика между това пеш да отиваш някъде под дъжа и да се разхождаш просто ей така под дъжда. Тогава дори и възможно най-претъпканата пикова София ще ти даде пространство да се разхождаш по тротоара. Хората ще се крият под козирките и спирките, а ти ще джвакаш по улицата и най-важното : няма да отиваш някъде, а никъде. И е супер странно, че говоря за дъжд при положение, че вчера в Свищов и още няколко града са измерили 30 градуса. Но смисълът от дъжда е, че той ще донесе баланса, точно както “съня” донася баланс.

Човек трябва да знае, че дори и да “заспи” и да “сънува” кошмар, после не просто ще се събуди, а и ще го чакат със сигурност по-хубави неща. Любопитството какво ще те очаква после е най-големият стимул, защото свърши ли “съня” ще дойдат победите. Много по-полезно е да подготвиш любопитството си, отколкото тезата си. “Сънят” ти е подготовката за бодърстването, за новите неща, за топлото време, за миризмата и красотата на дърветата навън. Дръвчетата са нашата метафора- не е нужно и да има цветя и тревички. Просто на “събудения” човек ще му се стори красив даже и недовършения строеж, ще му се стори вкусен даже и марципана от 60ст. А в момента си имаме чудна топла пролет, която от ден на ден все повече предлага.

Съвсем прясно събуден, човек вижда и чува. Преди само е гледал и слушал, а сега във всеки час открива по нещо позитивно. Вече нощем преди да заспя се опитвам дори да си припомня час по час какво какво съм правил, за да изпитвам повторно удовлетворение. Не живея в миналото, просто правя някакво резюменце преди да си легна. Поетът Уилям Блейк имаше едно стихче, което си бях извадил и преписал настрани, по тоя повод:

Да видиш цял свят в песъчинка
и в дивото цвете- небето,
в дланта си безкрая да хванеш
и вечност в часа да усетиш.

И някак пролетта ми донесе нещо, което ме стопли повече от температурите. Може и да не е била пролетта, но просто мразя думата “съдба”. Мразя концепцията за “няма случайни неща”, но сякаш някой отгоре се опитва да убеди всички, които се съмняват в тая концепция. “Сънят” беше моята подготовка, за това което ми се случва сега. А като си помисля, че този “сън” не беше желан. Всички са така. Всички искат да останат “будни”, да продължат напред и напред въпреки изтощението и проблемите. А всички искаме същевременно победа? Имало е някакъв треньор на баскетболния отбор Индиана Пейсърс от НБА, за който знам, че е негова мисълта: “Волята да спечелиш не е толкова важна, колкото волята да се ПОДГОТВИШ да спечелиш”.

Може би най-трудното нещо е да победиш себе си. Респективно да изтърпиш онова, което мислиш, че не е правилно, а всъщност е. Вярващите в Бог (за съжаление май не съм от тях, не знам) изказват също една много правилна теза, която съм чувал:

“Господи, дай ми сили :
да променя нещата, които мога
да приема нещата, които не мога
и ми дай разум да правя разлика между двете!”

Като човек вярващ на науката- каквито са и много хора от форума, в който реших да си излея словесната диария в тема, която има само един пост риплай, понякога ми е наистина трудно да приема, че “Няма случайни неща”. За мен всичко беше съвкупност от случайности. Вярвам на “шефа” си, вярвам на хората дали живота си за науката. Вярвах на “съня”, като явление, което надявам се само аз съм описал (и може да намажа след време). Вярвам че дивото зове напролет. Вярвам и съм се убедил, че дори в пустините вали дъжд и че в Южна Африка наистина лятото е през януари- науката действа безотказно. Но нещо по-високо в йерархията даже и от мозъка твърдо е решило, че ще ме убеди в онова, в което не вярвах. И именно след “дрямката” се озовах в някаква странна за описване ситуация.

Житейски принцип си имам, че трябва да се дават на някой друг принципите за самомотивация, за да мотивирам и самия себе си. Понякога го правя и несъзнателно. Великолепният парадокс от това да черпиш енергия от нещастието на някои определени хора е нещо, което мразя, но се случва неизбежно. Затова, както обичам понякога да се разхождам просто под дъжда (и да правя нещо различно от масите), така и се мъча да черпя щастие от удовлетвореността на определени други хора. Мисля, че когато си спреш фокуса върху някого, който искаш да бъде наистина щастлив (подобно на треньор, който е видял невероятен талант някъде в мухлясалата и претъпкана боксова зала и иска да го направи шампион), така и ти ставаш щастлив. Разбира се има милиони други начини, но на мен “Съдбата”, “Висшата сила”, “Онзи отгоре”, “Господ Бог” май ми отреди да постигна такава победа. Победа заради която май трябваше да се подготвя в един ужасен, на моменти красив, но превърнал се по-скоро в изтощителен “сън”. Дойде си пролетта отдавня тя, за мен закъсня. Дотук едва ли и много хора ще са стигнали да четат, защото по-скоро прилича на някаква извадка от дневник на прилежна четвъртокласничка. От километри си личи “Тоя пък има повод да е щастлив и затова реши да плямпа”. Така е. Обляната в лунна светлина София и шофирането обратно към студентски град с отворен прозорец, от който вдишвах нощта ми даде повод за размисъл. И се питах “Какво те прави щастлив?”. Един приятел все ми повтаря “Никой не може да ти отговори еднозначно, макар и отговора да е само един. Затова всички отговарят с много и материални неща”. Оказа се прав. Осъзнах, че трябва да изключа материалното, да седна и да се огледам просто кое е това, което ме “събуди”. Мисля, че вече знам.

Буден съм!

Чете се, чете се, даже е много добре написано.

Мисля, че “Добро утро!” е доста уместен поздрав.

И ти радваш! :) :) :)

Зимата е хубаво....Пролет и лято е много гадно..

Ако имах климатик над лежанката, много яко беше да е. Ся иначе не мога да клякам и трябва да ставам плажен :D Миналото лято така от горещините ме мързеше да клякам и много гадно ако пак е така...

Добри, много добри (bow) Ще се препрочита многократно...

Чакам на един светофар за ляв завой. Пред мен се е проточила опашка от коли и имам време да разгледам хората по тротоара. Виждам как студентите се събират на групичка и жестикулират забързано – явно ги чака поредния изпит. Поглеждам съжалително малкото момченце, чиято майка буквално го влачи по улицата. Подсмихвам се на девойчето, опитващо се да усмири вързаното куче. Виждам едва тътрещия се младеж – явно е имал “тежка” вечер, а трябва да се работи.... Ето и една определено делова жена – слиза от такси и токчетата й забързано отекват по тротоара. Там подскачайки на едно място заради светофара и със задължителните слушалки на уши, един бегач се връща от кроса си в градината.
Сутрин е. Мирише на дъжд. Мирише на море. Мирише на лято.
С периферното си зрение регистрирам спиращата до мен кола. Обръщам се още малко, защото ми се стори, че мъжът в нея ми се усмихна. Заглеждам се. Не, не го познавам. Но той наистина ми се усмихва. Получудено и полуразвеселено му се полуусмихвам полулюбезно и аз. С крайчеца на окото разглеждам гладко избръснатото лице, влажната коса и почти улавям мириса на афтършейва му. Ах, как обичам да ми мирише на мъж!
Изведнъж той започва да ми показва с пръстите си цифри. Смръщвам вежди неразбирайки. Телефон? Мразя такива свалки!!! Той се усмихва още по-широко и посочва радиото. Ахаааа, бързо сменям честотата под неговото ръководство. Изведнъж от тонколоните избухва рокендрол и аз подскачам леко. Той се засмива и почти чувам как смеха му кънти в колата.
Светва жълто. Той хваща по-здраво волана и превключва на скорост. Обръща се към мен и ми смигва. Тук вече и аз се разсмивам с цяло гърло и му махвам с ръка. Колата потегля.
Затварям очи. Не искам да виждам номера на колата. Но за миг си представям как след секунди ще звънне телефона и в ухото ми дълбок мъжки глас ще попита “хареса ли ти песента?”.
На предното стъкло пада една капка. После още една. Небето плаче, а аз се умихвам.

Това с усмихването е някаква чудесна инициатива и кампания - сутринта слушах по радиото :) Просто си се усмихваш на човека до теб... в задръстването :) И всичко става по-хубаво ляля :)

Мразя лято :С супер жега е,не ми се живее направо,а още повече ме дразни че 90% от хоратa се кефят на лятото :D