Възстановяване от анорексия

Здравейте, чета от много време форума и днес вече реших, че би ми било от полза, ако споделя проблема си с вас и потърся мнения и съвети.
Проблемът започна преди доста време, когато една “фитнес инструкторка”, на която се бях доверила да ме вкара в света на фитнеса(исках просто да тренирам за здраве) ми каза, че трябвало да сваля поне 10-11 кг. Висока съм 168 см и към тогавашния момент тежах 57-58 кг. Започна едно броене на калории, супер рестриктивно хранене, тренировки 5 пъти седмично, в които правех по час час и половина силови тренировки(13-14 упражнения) и 40-60 минути кардио след тях. Не усетих как само след месец бях толкова обсебена от идеята за свалянето на килограми, ядях все по-малко, тренирах все повече. Качвах се на кантара по 15 пъти на ден, след всяко хранене, след всяко ходене до тоалетната, внимавах дори колко вода пия. Впоследствие започнах да пия слабителни и диуретици, само и само кантарът всеки ден да покаже по-малка стойност. Изпадах в истерия, ако видех цифра с 200-300 грама по-голяма от предходния ден. Осъзнах, че нещата излизат от контрол, когато един ден, след като не бях яла нищо, следобед изадох парче шоколад...след това се почувствах адски виновна и си бръкнах в гърлото и повърнах.
След известно време хората започнаха да ми казват, че съм много отслабнала. Един ден на улицата ме спря непознат човек и ме попита защо съм толкова слаба. Въпреки това аз продължавах да се чувствам дебела и исках да отслабвам. Цикълът ми спря. Започна да ми пада косата, започнаха да ми излизат синини по тялото.
В някакъв момент, съпругът ми забеляза, че нещата са излезли от контрол и настоя да посетя специалист. Беше ми поставена диагнозата анорексия. Оттогава посещавам терапевт-психиатър веднъж седмично, като засега не знам дали ми помага. Все още се чувствам дебела, нервна съм когато дойде време за хранене, гузна съм след всяко ястие. В момента тренирам 3-4 пъти седмично във фитнес, като правя единствено силови тренировки и кардиото ми е напълно забранено. Нямам представа и колко тежа, тъй като на този етап кантарът също ми е забранен, защото когато видя стойност нагоре изпитвам желание отново да спра да се храня. Прикачвам снимка на настоящата ми форма, за да придобиете представа.
Ще съм благодарна на всякакви съвети относно това как по-лесно да се справя със ситуацията. Искам просто да си върна нормалния живот, да се храня и спортувам с удоволствие, да не приемам храната като враг. Благодаря на всички предварително!

Здравей,

Тъй като аз се боря не с анорекция, а комплекс, че съм дебела от има няма 20 години, ми се струва, че мога да ти дам съвет. Само да вметна,че преди 2 седмици приключих успешно психотерапията си. Основната цел на терапията не беше възприятието ми, че съм дебела. Тоест, не съм посещава психотерапевт само заради това. Но това беше част от целите.

Да разбереш основния принцип, поради който човешките същества поемаме храна, е от огромно значение. Причината да се храним е да набавим необходимите ни хранителни вещества, за да оцелеем. Друга причина няма. Децата до определена възраст, може би 4-5, нямат способността да преяждат. Когато усетят, че са сити, те спират. Освен ако не се появи, някой възрастен и ги напъне да ядат повече. Но те сами по себе си, никога не преяждат, а ядат толкова колкото имат необходимост. Причината за това, че в главите им все още няма ясно изразен Аз и съответно наптрупани парадигми. Няма комплекси, няма реклами, няма списания. Писхиката им все още не създава компесаторни механизми чрез храненето.

При възрастните не е така, обаче. С годините ставаме потърпевши от много фактори - реклами, филми, мнения за това какво,как, кога и защо да ядем, имаме и мненията на хората около нас как да се храним. И така възрастния човек се научава да преяжда или да гладува.
Хранененто се превръща в компесаторен механизъм - метод да изглеждаме по-добре, защото не се харесваме. Тоест, първичната цел на поемането на храна е някъде забравена и то става психологическо.

И тук идва тънкият момент. Някъде в детството, нещо е станало. Това нещо те прави лабилна на тази тема. Може да е всичко. Няма да предполагам какво е. Но ти гарантирам,че има нещо дълбоко заровено в главата ти, което те кара да имаш такова компесаторно поведение чрез храненето.

Аз имах такова. Повярвай ми на 33 години съм и чак сега започнах да се харесвам как изглеждам, въпреки че имам сланинки.

Намери психотерапевт! Добър, защото шарлатаните са адски много! Ама много! Бъди готова да се отвориш пред този човек и да разнищиш всичко назад, за да можеш да направиш промяна.
Нещата, които правиш сега - без кантар, без кардио и други подобни неща са рестриктивни и най-вероятно ще закрепят физическото ти здраве. Но те не помагат на психиката. Ако не решиш проблема трайно там, някога пак ще се върнеш към анорексията.

Мога да ти дам контакт на моята психоложка, ако проявяваш желание.

Надявам се да съм ти била полезна.

Ако не си помогнеш сама, няма кой друг, специалистите с които се съветваш трябва да знаят по-добре. Това което помага на мен е да променя нещата, понякога малко крайно става. Но повечето пъти тези неща са свързани и с някакви други липси в живота. Пробвай някакви екстремни неща, помагат. Скачане с парашути, бънджита, катерене има и други. Походи малко в планината, виж кое как ти се отразява. Приближаването към природата успокоява много човек, особено в днешно време. Когато ти хареса нещо истински спират да те вълнуват такива глупости. Просто погледни малко извън това нещо, както се каза огледай се.

Ако не си помогнеш сама, няма кой друг, специалистите с които се съветваш трябва да знаят по-добре. Това което помага на мен е да променя нещата, понякога малко крайно става. Но повечето пъти тези неща са свързани и с някакви други липси в живота. Пробвай някакви екстремни неща, помагат. Скачане с парашути, бънджита, катерене има и други. Походи малко в планината, виж кое как ти се отразява. Приближаването към природата успокоява много човек, особено в днешно време. Когато ти хареса нещо истински спират да те вълнуват такива глупости. Просто погледни малко извън това нещо, както се каза огледай се.

Здравей,

Тъй като аз се боря не с анорекция, а комплекс, че съм дебела от има няма 20 години, ми се струва, че мога да ти дам съвет. Само да вметна,че преди 2 седмици приключих успешно психотерапията си. Основната цел на терапията не беше възприятието ми, че съм дебела. Тоест, не съм посещава психотерапевт само заради това. Но това беше част от целите.

Да разбереш основния принцип, поради който човешките същества поемаме храна, е от огромно значение. Причината да се храним е да набавим необходимите ни хранителни вещества, за да оцелеем. Друга причина няма. Децата до определена възраст, може би 4-5, нямат способността да преяждат. Когато усетят, че са сити, те спират. Освен ако не се появи, някой възрастен и ги напъне да ядат повече. Но те сами по себе си, никога не преяждат, а ядат толкова колкото имат необходимост. Причината за това, че в главите им все още няма ясно изразен Аз и съответно наптрупани парадигми. Няма комплекси, няма реклами, няма списания. Писхиката им все още не създава компесаторни механизми чрез храненето.

При възрастните не е така, обаче. С годините ставаме потърпевши от много фактори - реклами, филми, мнения за това какво,как, кога и защо да ядем, имаме и мненията на хората около нас как да се храним. И така възрастния човек се научава да преяжда или да гладува.
Хранененто се превръща в компесаторен механизъм - метод да изглеждаме по-добре, защото не се харесваме. Тоест, първичната цел на поемането на храна е някъде забравена и то става психологическо.

И тук идва тънкият момент. Някъде в детството, нещо е станало. Това нещо те прави лабилна на тази тема. Може да е всичко. Няма да предполагам какво е. Но ти гарантирам,че има нещо дълбоко заровено в главата ти, което те кара да имаш такова компесаторно поведение чрез храненето.

Аз имах такова. Повярвай ми на 33 години съм и чак сега започнах да се харесвам как изглеждам, въпреки че имам сланинки.

Намери психотерапевт! Добър, защото шарлатаните са адски много! Ама много! Бъди готова да се отвориш пред този човек и да разнищиш всичко назад, за да можеш да направиш промяна.
Нещата, които правиш сега - без кантар, без кардио и други подобни неща са рестриктивни и най-вероятно ще закрепят физическото ти здраве. Но те не помагат на психиката. Ако не решиш проблема трайно там, някога пак ще се върнеш към анорексията.

Мога да ти дам контакт на моята психоложка, ако проявяваш желание.

Надявам се да съм ти била полезна.

Благодара за написаното, Mimoza.
Трябва да призная, че нацели десятката с детството, тъй като това беше един от най-кошмарните периоди в живота ми. Няма да се впускам в подробности тук, мога само да кажа, че не пожелавам на никое дете да има родители като моите.
В хода на терапията(психотерапевтът, при който ходя е спряган за най-добрия в града ни в областта на хранителните разтройства) се опитваме да изчистим точно тези моменти, които не искам да си спомням, но разбирам, че те ще ме преследват дълго време.
Ще съм ти благодарна, ако ми пратиш на лични контакти на твоята психоложка, никога не е излишна консултация с друг специалист.

Ако не си помогнеш сама, няма кой друг, специалистите с които се съветваш трябва да знаят по-добре. Това което помага на мен е да променя нещата, понякога малко крайно става. Но повечето пъти тези неща са свързани и с някакви други липси в живота. Пробвай някакви екстремни неща, помагат. Скачане с парашути, бънджита, катерене има и други. Походи малко в планината, виж кое как ти се отразява. Приближаването към природата успокоява много човек, особено в днешно време. Когато ти хареса нещо истински спират да те вълнуват такива глупости. Просто погледни малко извън това нещо, както се каза огледай се.

Благодаря за мнението, Kaloyan.
Да, наясно съм, че ключът към възстановяването ми е изцяло в моите ръце, но понякога всеки има нужда от малко помощ, за да се справи с проблема си. Именно поради тази причина потърсих помощ от терапевт, а също така и съм готова да приема съвети от хората тук във форума. Просто няма много хора в обкръжението ми, с които да споделя, тъй като повечето хора смятат, че анорексията е просто един каприз и “К’во толкова, почвай да ядеш и т’ва е”.
Относно това да правя нови неща, да и аз стигнах до извода, че доста помагат.  Поне за малко успявам да се измъкна от мислите, които ме преследват от събуждането ми сутрин до заспиването ми вечер.