Спорт и изкуство

моето изкуство http://bad4e.deviantart.com/gallery/

моето изкуство http://bad4e.deviantart.com/gallery/

Veronique!
Отдавна съм те признал! Страхотно рисуваш!

Пътуване през  Ада
1ва част - Обречен
В черната гора се бях смутил пред моите грехове отминали. Свещен войн бях някога, войн на Бог, кръстоносец честит и бял, с доблестна цел, а сега ще тъна в калта и ще гния. Ех, що съм тъй зло сторил, че в Рая никога не ще ида, а в горящия Ад ще се топя завинаги? Беатриче, защо те загърбих и съгреших, любима моя, та сега и твоята душа е там долу. Страховити вълци що гризете моята плът и кости, пратете душата ми там долу! Изпратете ме при Черния, за да моля да спася нея, що обичам!
 
Ще се постарая честичко да пускам продължения - очакват ме 9 кръга на Ада :)

Аве що няма атомно буум в разказа :D

Напомни ми много Вечната война на Джо Холдеман и разказите на забравих Автора, абе ония където роботите воюваха със сатанинската армия и накрая Бог взе тях в рая, а остави хората на земята.

Супер си ;)

Е моето е в средновекието бе баце :Д, онова фантастичното няма връзка с това :)

Аз аз говорих за пуцалката :D

Нека бъде мотото Walk softly and carry a big gun… сещаш ли се откъде е ? ;)

Форс командира, ама сивите рицари са по-готини :)

В черната гора се бях смутил пред моите грехове отминали. Свещен войн бях някога, войн на Бог, кръстоносец честит и бял, с доблестна цел, а сега ще тъна в калта и ще гния. Ех, що съм тъй зло сторил, че в Рая никога не ще ида, а в горящия Ад ще се топя завинаги? Беатриче, защо те загърбих и съгреших, любима моя, та сега и твоята душа е там долу? Не! Махайте се от мен, демони проклети! Не ще ме спрете да спася моята любима! Ето, вече тичам през черната нощна гора, гдето черни вълци, жадни за плът, реват. Мрак и жега, зловоние и смърт, отчаяние и безнадежност се блъскат срещу мен, а пред очите ми се възправят портите на Ада – железни, огромни, ужасни, а по тях плачат лицата на прокълнатите, гдето там в оня огън горят и се топят во веки веков!
  Отворете се, изчадия злочести! Махнете от пътя ми таз нечестива преграда и ми дайте път, за да върна моята Беатриче! Не ще възпрете моята душа с тез жалки изпитания! Но те не чуваха моя зов и все тъй залостени стояха пред мен, лишавайки ме от проход до моята любима! Тогава в ръце грабнах кръстът на нея. Молитва отпратих към Бог всемогъщ – „Боже честит, що си там на Небето, дай ми сили, за да сторя що е праведно и да избавя тази чиста душа! In nomine patris et filii et spiritus sancti! Амин!”. Ярка светлина се изсипа върху плещите ми и ръцете сами сграбчиха портите. Те изпищяха и без колебание се отвориха пред Божията заповед. Трепна сърцето ми тогаз, очите почти заплакаха! Моята Беатриче и Луцифер, грабнал той нежният призрак, а под тях всичките мъчения и наказания на Ада. Той ме видя и се засмя. Виках аз да я освободи, но той само ми се усмихваше със зло и жестоко лице, а Беатриче плачеше с бели сълзи! „Спаси ме, мой скъпи!” тя шепнеше. Спря да тупти сърцето от тези думи, застина и душата, а Луцифер сграбчи любовта ми и се спусна надолу към чернотата на Ада. Понечих и аз да тръгна натам, но спокоен, чист глас възпря стъпките ми. „Стой! Почакай! Не знаеш какво е там долу, не знаеш как да победиш вечното зло що царува там!”
„Какво си ти, сянка или жив, че тъй блед изглеждаш, дори призрак. Смъртен ли е животът ти или  ти се опитваш да мамиш очите ми с видения адски?” попитах го аз.
„Смъртен ли? Бях някога, но душата ми отдавна напусна тленното по време на царуването на Августин и лъжливите думи на пошлите богове. Но не съм и сянка. Не мисли ти за мен! Дълго приключение те чака, жестоко и смъртно, през деветте кръга на Ада, докато стигнеш твоята любима Беатриче и онзи лукавия!”
„Не си ли ти, Вергилий, онзи славен римски поет?”
„Да, аз съм този, благословен със златен език.”
„Поете, ще ми помогнеш ли да спася моята любов?”
„Аз ще бъда твоят водач през това дълго и проклето пътуване! Но нека не хабим повече време, трябва да бързаме. Кръговете са дълги и осеяни с мъка и злоба. Нека сега се спуснем до Лимбо, предверието на Ада, гдето пред Крал Минос ще трябва да се възправиш!”

С риск да кажете, че не ме познавате вече, но някъде трябва да се изливаш лошите мисли и емоции.

Гняв

  Вкусът на кръвта... Обожавам го, макар и никога да не съм докосвал устните си до него. Тръпна всеки път, когато нечие сърце бие по-силно, а аз го сграбча с дланите си и го изтръгна от мястото му. Да го притисна до себе си, да го целувам, да го милвам, да се къпя в червената му окраска, докато не остане живец в него и то потъне във вечен сън.
  Ами виденията ? Та кой ги няма илюзията, преизпълнена с насилие и смърт? Онова мечтано видение, в което омразното лице се разкъсва и натрошава от твоя удар, от твоя юмрук! Костите му се забиват по кокалчетата ти – по-сладка болка никога не си изпитвал. Чуваш как стене и се гърчи на пода в локва от собственото си повръщано и кръв, а ти взимаш стола до теб и го забиваш в черепа му и продължаваш да го налагаш докато не откъснеш шибаната му глава! Тогава спокойно си отдъхваш, запалваш цигара и отваряш ледено-студената бира, която трябваше да изпиеш с твоя приятел, сега лежащ там долу пред теб. Жалък, мъртъв, вече тих. Дръпваш лекичко и отпиваш, Боже, колко щеше да загубиш ако му беше дал бутилката...

С риск да кажете, че не ме познавате вече, но някъде трябва да се изливаш лошите мисли и емоции.

Гняв

...

Всъщност е доста добро. Само се надявам наистина да си излял емоциите в това, а да не си ги оставил в теб.

Нещо, което се опита да се излее снощи, а тази сутрин довърших:

Крадец на спомени

...
Събудих си и... беше празно.

Забравих как ме е боляло...
Забравих колко съм обичал.
Забравих малкото одраскано коляно,
Забравих към морето как съм тичал.

Забравих слънцето как гали и изгаря,
Забравих вятъра как лодката ми гони.
Забравих пясъка как стъпките засипва,
Забравих чайките...

Хей, ти! Върни ми!

Върни лицето ми в изтърканото огледало!
Върни ми бръчките от смях и грижи!
Върни тревогите и щастието невидяно,
Върни ми детската ръка във мойта длан...

Крадец на спомени.
А казват, че лекуваш всяка рана...
Ако цената е Забрава,
Не съм готов да я платя!
...

Vic 19.10.2010

Я, каква хубава тема имало  :)  - чак сега я видях. Ето нещо и от мен:


Мразя те


Мразя деня, в който те срещнах,
и безсънните нощи с мисли по теб,
мразя живота, че туй ми поднесе –
страдание, болка за години напред.


Мразя те, когато ме докосваш,
защото си ужасно нежен и мил,
мразя те, когато ме разсмиваш,
а същевременно така дълбоко си ме вече ранил.


Мразя те, когато те погледна,
защото всеки път изпадам в захлас,
мразя те, когато потрепервам
от мисълта за това, което би могло да бъде между нас.


Мразя те, защото се настани в сърцето ми,
мразя те, защото замъгли съзнанието ми,
мразя те, защото целуна мечтите ми,
мразя те, защото превзе всяко кътче от душата ми.


Мразя те, защото аз кървя,
а ти ме изостави тъй сама,
мразя те, защото ме накара да летя,
а ти отне крилете ми сега.


Мразя те, защото ме боли,
мразя те, защото никой не може да ме утеши,
но най-много те мразя за това, че не мога да те мразя,
и че в мен всъщност няма дори и капчица омраза.


януари 2008 г.

Я и аз не я бях виждала тази тема :)

Бил ли си..

Бил ли си някога различен?!...
А еднакъв бил ли си, кажи?!...
Бил ли си осъзнато себичен?!...
И неразбрано обичащ... дали?!...

Бил ли си?!...
Бил ли си грешен?!...
А отхвърлян?!
А мъртво пиян?!...
Бил ли си?!...
Като просяк предрешен?!...
И на мъки...
По-богат и от крал?!...

Питам се... Бил ли си... болен?!...
От мрака на минали дни?!...
Питам Те... какво е “доволен”?!...
Това знаят ли твоите мечти?!...

Бил ли си?!...
Горд и независим?!...
Със силни и пълни ръце?!...
Бил ли си?!...
В черно боядисан...
От несполуки, спъващи нозе?!...

Бил ли си някога умен?!...
Такъв, та да даваш акъл?!...
Бил ли си тайничко влюбен?!...
Нагрубяван като мръсен чакъл?!...

Бил ли си... жив?!...
или мъртъв?!...
Бил ли си... гнил?!...
или не?!
Бил ли си?!...
Нима те обърках?!...
И ме пращаш... далече... къде?!

Бил ли си овцата най-черна?!...
Бил ли си кучката бита?!...
Бил ли си... клетва неверна?!...
Бил ли си?! Това... само те питам!...

Изповед

Трудно е да си мъж и да остояваш принципите си, да се бориш за тях, да жертваш своя егоизъм и себесъстояние. Боли, адски много боли, когато се взираш в чуждите очи и изричаш онези слова, които се пробождат в чуждото сърце. И то кърви, защото ти си достатъчно глупав, за да бъдеш егоистичен себеугодник. Какво пък толко... Излъжи, крий, използвай, оправдано е, само така ще се избавиш от назиданието „егоист“. И как няма да го сториш като изневеряваш на себе си, но пък лъжите ти и заблудите правят чуждия щастлив. Аз съм егоист... И точно това сторих днес. Погледнах в други очи, заслушах се в себе си постъпих егоистично. Нараних, за да мога да бъда спокоен със себе си... Да си легна, да погледна белия, пуст таван и да си кажа „Днес постъпи правилно.“ Да, постъпих правилно, но със себе си. Все пак на кой друг ще му е полезна моята искреност, когато кара чуждото сърце да се разкъсва от болка? Нека бъда лъжец... Нека бъда боклук... Нека бъда анти-егоист!

най-голямата грешка е да си играеш с чувствата на другия...това те прави боклук и мерзавец...
ти не позволи това да се случи, колкото и да е голяма цената, честен си спрямо другия и най-вече спрямо себе си...

p.s. всички сме егоисти!

Изповед
...

Искаш коректив, които да ти показва дали си  постъпил правилно? Най-простият за който се сещам - погледни се в огледалото. Ако можеш да се гледаш, значи си постъпил правилно. Относно егоизма и щастието на другите - да излъжеш, за да не нараниш, не е най-доброто решение. Лъжата, дори “благородната”, е до време, после неизбежно истината излиза наяве и болката е в пъти по-голяма.

Безсмъртие...

...

Стискам нежно доверчивата ръка,
Отговарям на безбройните въпроси.
Уверено пристъпват детските крака,
До мене крачи моето безсмъртие…

...

Vic 25.11.2010

Последното е много красиво, Вик!  (bow)

Надежда
Силните ръце сграбчиха гърлото и го стиснаха. Въздухът секна, светлината в очите започна да си отива. Сърцето спря и мракът дойде. Краката спряха да се борят, юмруците се отпуснаха. Очите изгаснаха и тялото замря. Смъртта дойде за него, погали го и прошепна в ухото му „Отдай ми се, всичката болка ще си отиде, всяка тревога, всеки страх ще изчезне, само ела с мен“ , целуна го по студените устни и погали мъртвото му лице. Тя се сепна и изпищя. Бяла светлина сграбчи ръката и я избута далеч от тялото му. Сграбчи раменете му, избърса кръвта от лицето му. „Надеждата ни прави силни, с нея се борим, когато всичко друго е загубено. Тя е пламъкът, който руши страха. Тя е бронята, която пази гърдите от ударите на съдбата. Тя е стената, която спира злобата на света. Тя е целувката, която събужда предалото се сърце. Тя е прегръдката, която бърше тежките сълзи. Тя е твоята душа. Надеждата е в теб! Не умирай, не сега, не, когато в теб пламти надеждата за живот! Слей се с нея и отвори очи!“. Смъртта изпищя и изчезна. Сърцето заби бясно, дъхът се върна. Очите се отвориха и се впиха в чуждите. Силен вик. Чуждите ръце пуснаха гърлото. Силни удари. Чуждият живот изчезна. Той докосна земята и една сълза ороси меката трева. Красивата жена и малкото момиченце му махаха отнякъде, той чуваше вика им, но той щеше да ги намери. Надяваше се, че щеше да целуне съпругата си отново, че щеше да прегърне дъщеря си пак.

Ден 7: Полет
Старото сърце се разбуди. Затуптя силно в крехките гърди. Увехналите крила плахо се разгърнаха и прегърнаха хладния сутрешен въздух. Ръждясалите стави се отърваха от кафявата  си напаст. Малките бледи очи се отвориха и се усмихнаха на слънцето. Пое си дълбоко въздух. Време беше за полет. Поздрави най-стария си другар, Вятъра, и заедно с него тръгна на пътешествие. Крилата скърцаха при всеки мах, но той се усмихваше. Кой знаеше колко още приключения му оставаха. Големият град. Сивите прозорци, които пищяха, щом със стъклените си очи виждаха черният дим, сухите цветя, които умираха без светлина и обич, погълнати от грозните ронливи сгради, впитите нокти на омразата в небето и студеният невидим дъжд, печалните сълзи на малките светулки, които гаснеха от непобедимия вечен мрак. Старите криле летяха, а очите гледаха надолу. Сърцето му тъжеше, непонятни му бяха неспирните ругатни и злини на онези малките. Попита Вятърът: „Защо са те такива? Не виждат ли че само смърт ги чака щом са забравили да бъдат птици?“ А той му отвърна: „Приготви крилете си и ела с мен, приятелю, да ги видим отблизо.“ Хванаха се за ръце и се гмурнаха надолу. Първият прозорец беше сив, мръсен, а вътре плаха светлина. Две от онези малките същества се прегръщаха, галеха косите си, целуваха се плахо и свенливо си шепнеха. Старият се приближи и светлината стана по-силна, топла, а мръсотията линееше. Старото крило се докосна до прозореца и ахна. Любов. Една сива градина и едно от онези малките, сгушено върху студените камъни. Затворени очи и чезнещ дъх. Но ето пак пред стария се появи светлина. Друго от онези малките гонеше сивото. Протегна ръка, усмихна се, помогна на другото да се изправи и тръгнаха. Светлина имаше вече и в двете онези малки. Старото сърце се разтуптя силно. Доброта и Надежда. Голям черен сфетофар. А под него свистяха неспирните коли. Онези малките не смееха да стъпят върху сивия път. Едно се отдели от нечия ръка. Тромаво и смело стъпи върху сивия път. Рязък писък и удар. Старият полетя натам. Едното беше в нечията ръка отново, на пътя имаше друго, бездиханно, немърдащо, само в гърдите му имаше  светлина. Кацна върху нея. Топлеше старата душа, очите заплакаха. Саможертва. Отлетя нагоре, далеч от града. „Вятъре, върни ме вкъщи при другите птици.“ Малките му сълзи капеха неспирно. От радост. Макар целият онзи мрак все пак онези малките бяха птици. Кацна в гнездото до своите събратя и помоли вятъра да остане. „Щом умра, обгърнете ме в сатен, положете ме върху рози, изпратете ме с любовна песен, на новото утро ме дайте на Вятъра, да ме отнесе в големия град, за да бъда там аз вечно покрай птици.“ Старото сърце спря, увехналите крила се свиха и една последна сълза се отрони от щастливата му душа.

Първата ти целувка. Сгушен си в прегръдките на майка ти, едва пелениче, което едва държи очите си отворени, нежните и устни докосват челото ти, а ти се усмихваш и се смееш. Животът ти започва с любов, и продължава с любов. Порастваш и вече си стъпил здраво на крака, ходиш сам и гледаш далечното небе и мечтаеш. Целуваш бузите на майка ти и я обичаш. Пак се сгушваш в нея след онзи страшен гръм, който съживи звяра, дращещ сънищата ти. Сложил си ръце в джобовете. Целия тръпнеш, сърцето беснее, а очите търсят нещо в тежката есенна мъгла, която е скрила нещо. Не можеш да дишаш, задушаваш се, а то все така не идва, тялото ти едва стои право, но очите гледат мъглата. Един силует от откъсва от черния мъглив мрак и застава в оранжевата светлина на вечерните лампи. За миг сърцето ти спира, а след това идва безкрайният страх. Пристъпва към теб, прегръща те и те целува. Ти затваряш очи и я целуваш, прегръщаш я силно и не я пускаш, никога. Още една целувка, но вече не можеш да отвърнеш. Студен си, скръстил ръце на гърдите си, заспал върху белия чаршав, прегърнат от цветя и сълзи. За миг тази целувка топли челото ти, но ти не се събуждаш. Продължаваш да спиш, а сълзите все не спират. Последната целувка. От онзи, който ще те посрещне или със светлина и обич, или с мрак и бич в ръка. А ти така и не ще се събудиш.

Femme Fatale
Шпагите зазвънтяха из каменните сиви стени, плахият пламък на свещите потрепваше и ахкаше всеки път, когато остриета се впиеха едно в друго. По лицата им се стичаше пот, черна пот, която искаше да опита кръвта на чуждото тяло. Шпагите танцуваха своя смъртоносен танц. А две очи гледаха отстрани и се усмихваха злобно. Ръцете и се прокрадваха по нежната и шия, тя докосна гърдите си и простена, дясната  продължи надолу и стисна зъби. Продължи да се докосва. Огънят в нея се разгоря и тя неспирно прехапваше устни от наслада. А онези, глупаците, биещете се, те я възбуждаха още повече. Шпагите пееха своята последна песен. Двете биеще се сърца се прободаха взаимно. Свиха се, секна и дъхът. Падаха, умираха, със сълзи на очи, нямаше тя да е тяхна. А тя не спираше да се докосва. Поглегна ги, лукаво, злобно, как лежат бездиханни. Огънят я превзе напълно. А те плачеха дори след смъртта...

Време
Времето не щади никого. Пясъчинките в стъкления часовник се изсипват и вещаят нашата гибел. Времето не щади никого. Плътта бледнее, костите увяхват, сърцето заспива, душата умира. Времето не щади никого. С груб замах разбива нашите сили и умения, руши свежият ум, гори силното тяло. Времето не щади никого. Заробва любовта, души я с веригите на забравата, а на очите, вече студени и отчаяни,  замръзват сълзите. Времето не щади никого. Няма да пощади нито теб, нито мен, нито нея, нито него, нито то, нито нас, нито тях, нито света. Времето не щади никого. Ще изгори всеки спомен, всеки живот и ще ги затрупа с проклятието на забравата. Времето не щади никого. Най-безмилостната сила е то, няма съвест, няма угризение, само цел и действие. Времето не щади никого.

Първата ти целувка. Сгушен си в прегръдките на майка ти, едва пелениче, което едва държи очите си отворени, нежните и устни докосват челото ти, а ти се усмихваш и се смееш. Животът ти започва с любов, и продължава с любов. Порастваш и вече си стъпил здраво на крака, ходиш сам и гледаш далечното небе и мечтаеш. Целуваш бузите на майка ти и я обичаш. Пак се сгушваш в нея след онзи страшен гръм, който съживи звяра, дращещ сънищата ти. Сложил си ръце в джобовете. Целия тръпнеш, сърцето беснее, а очите търсят нещо в тежката есенна мъгла, която е скрила нещо. Не можеш да дишаш, задушаваш се, а то все така не идва, тялото ти едва стои право, но очите гледат мъглата. Един силует от откъсва от черния мъглив мрак и застава в оранжевата светлина на вечерните лампи. За миг сърцето ти спира, а след това идва безкрайният страх. Пристъпва към теб, прегръща те и те целува. Ти затваряш очи и я целуваш, прегръщаш я силно и не я пускаш, никога. Още една целувка, но вече не можеш да отвърнеш. Студен си, скръстил ръце на гърдите си, заспал върху белия чаршав, прегърнат от цветя и сълзи. За миг тази целувка топли челото ти, но ти не се събуждаш. Продължаваш да спиш, а сълзите все не спират. Последната целувка. От онзи, който ще те посрещне или със светлина и обич, или с мрак и бич в ръка. А ти така и не ще се събудиш.

Това ме разби брат.. нямам думи.. прекрасно е просто .. :S

Благодаря. Какво ти хареса в него ? Аз не съм му много фен :)

Едит-нах си мнението. Задебелих най-добрата за мен част, но и края също ми хареса !!!

Пред портите
Тресеше се цялата земя от далечните хиляди крачки. Слънцето отдавна бе убито от тях и бе останал само мрака. И едни стени, големи, златни, светли стени. А пред тях човеци. Заприижда чернотата. Сърцата им се свиха от страх, броните затрепериха, мечовете тракаха грозно. Очите шаваха безкрайно и търсеха утеха, но нямаше такава. Само ужасната смърт от ръката на мрака. Нямаше сила в телата, нямаше надежда в душите. Отвориха се златните порти и от тях пристъпи той. Последното слънце в този черен свят. Доспехите му сияеха, крачките му бяха уверени. Взря се в далечното. Идваха кривите гримаси и жестоките зъби, гладни за плът. Нямаше страх в неговото тяло. „Братя мои, знам, че страх е сковал гърдите ви, че ужас е поробил душите ви. С черни окови са сграбчили тяло и ум и макар вечния мрак, аз знам, че във вас има светлина. Тя в е смехът на децата ни, в нежните целувки на любимите ни. Живее в мечтите ни, неогасваща в надеждата ни. Мракът е надвиснал над нас, с кошмари и мъчения. Да разбие стените ни, да опожари улиците, да изгори пеленачетата ни, да здави целия живот. Но това няма да се случи днес. Днес ще се бием! В името на всичко, което ви е драго, разбийте черните окови! Изпепелете страха от душите си и се впуснете с мен в битка!“ Мракът се отдръпна и сянката му залина, а всички онези пред портите, те сияеха.
Определено най-слабото ми творение до сега. Като го започнах очаквах да се получи много, много по-силно...

Съдба

Нощта се одръпва и идва новия ден, а с него остават назад всичките изчезнали животи, всичките огаснали съдби. Щом очите се обърнат назад и видят онези гробове те ще знаят. Онези, които се борят със съдбата си – могъщият титан, погубен от невръстото си дете, сега окован в неспирния мрак, младият войник, дръзнал да се опълчи срещу великия враг, лежаш с прерязано гърло в калния окоп, сам, изоставен, горката съпруга, осмелила се да зашлеви пияния си, жесток съпруг, сега сгърчена върху мръсния под, а ножът убил нея и детето и – те постигат единствено ранен гроб. Онези, които бягат от съдбата си – кралят, страхлив да бъде водач, скрит зад завесата, а сега целия в огъня на потушението, с трепереща костелива ръка изгаря на трона си, простият селянин, омагьосан от приказките за светлия, топъл град, където мечтите не са само прах пред вятър, захвърлил мотиката и с бодра стъпка тръгнал натам, а сега черният дим и железният бич на истината гризат костите му в зимния ден – те са погълнати цели от нея. Онези, които приемат съдбата си и не показват страха си – „лудият“ учен, без страх, макар заплахите и викът на тълпата, създава капка безсмъртие, а сега плах пръст върху спусъка, внезапен шум и едно спряло сърце, но не изчезва името, сега няма тази слепота, младият музикант, нежно галещ арфата, а от нея нечувани звуци, шумните псувни на публиката и един блед и жълт лист хартия с ноти, а над нея последен дъх, но името остава, сега няма тази глухота, ковачът, захвърлил настрана чук и меч, леещ оръжия с барут, и рицарите, с тежките си брони, подиграващи се, а шумът от изстрела създава само тишина – те са тези, които променят света завинаги.

Не говори с непознатия

Не говори с непознатия, че той е крадецът в мрака, с жестоките очи, той е зъбите в нощта, бръсначите, разделящи плът и кост, той е лъжливата луна, с подла усмивка и омайни думи към пропастта те води, той е чародейното цвете в тъмата, с нежната прегръдка и отровен аромат. Той е и най-верният приятел, верният боец до теб в неспирните битки, с мил допир, събуждащ сърцето, било студен лед, той е и любимият човек, онзи, дал живот на твоето дете, който ще те последва навсякъде, дори когато дъхът ти секне, той е и онзи, без причина, подаващ ръка и лъч надежда в болка и тъга. Те са непознатия и непознатия. Вкопчени един в друг, един със светли очи, друг с кървави ръце. Неспирна битка, и два свята, черен и бял, а между тях в малката сива ивица сме аз и ти, тя и той, всеки жив. Накъде ще поемем ние?

Бях забравил за тази тема...

Ето нещо по-ново от мен:

Не съм невинен
...
Сърцето пълнил съм със злоба,
Главата – с болна суета.
Жените чужди неведнъж съм пожелавал,
Устата е изричала неистинни слова...

Предавал съм доверие на близък,
На удара отвръщам със шамар...
А вяра колко често аз съм губил,
На другите в безкористната доброта.

Дали това, че още чувствам болка
Ме прави мъничко добър?
Дали накрая ще застана кротко?
Готов ли съм цената да платя?

…

Vic
17.06.2011

Е, това вече със сигурност отговаря на заглавието на темата ;)

Огън в кръвта
...
Огън в кръвта, луда вода!
Напирам с дъха си да изпепеля!

Стискам желязото, късам плътта,
С пот пожара да изгася!

Натискам с ръце, смазвам земята,
Повдигам се... Да продължа!

Искри във очи, желязо в ръка,
С буря света си да помета!

…

Vic
28.06.2011

Още, още, дайте оооще. Хайде, в тоя форум има толкова хора на изкуството (sun)

Вик - прекрасни са! Прекрасни!

Тука сме, бе. ;)

Още, още, дайте оооще...

Някои са твърде лични...

Още, още, дайте оооще...

Някои са твърде лични...

Разбира се :) Аз имам предвид ...тези, които могат да бъдат споделени разбира се :)

Благодаря на Вик, че ме насочи към тази тема :)(sun)

Тук имало много интересни неща, а аз сега чак научавам.

Едно нескопосано от мен:

Понякога е тихо. С недомлъвки.
Боичките в душата - оглушели.
Понякога е жадно. И на глътки
изпивам спомени от старост ослепели.
Понякога луната ближе рани,
щом я замеря с бесния си поглед.
Понякога измислям си забрани,
но рядко е... и даже и не помня.
Понякога стъклата на балкона
от страх се изпотяват и не дишат.
Понякога сланата сълзи рони.
Но само щом в душата й надничат.
Понякога.

—

Двоумях се дали да се включа, защото пиша в доста различен жанр, който като “изкуство” не коже да се сравнява с постнатите до тук, но ето все пак нещо старо от мен (ако не за друго - за разсмиване)

Ни съм язе виновен - наложи са!

Ем пък да ви кажа вчера
к’ва ма случка случи.
Санким верно ша излезе -
чиляк дукатуй жив са учи.

Сидя си кротку пуд асмъта
и нещу ми е неспокойно, начи.
Усещам нещо! Ни мъ свърта...
Са носи миризма моминска, гачи..

Пуглявам напреде - нищо...
Пуглявам назаде - пак нищо...
У лево, у десно - и там нищо...
Хм... Викам си тук има нещо.

Гризе ма такова. Човърка...
Утникъде нищо не виждам убаче...
Пък носа ми за женско не бърка!
Какво става тука, бе братче...

Знайти ми къщата - доле до пъта.
(да, същата детуй ут тъщата)
Ут селуту тука никой не шъта.
Кат стигнат табелата - връщат са.

Пък ич ни ми са надигаши, начи!
Зер, тамън преди 3 часа седнАх.
Сърбам си винце, замезвам със “Сачи”,
продължаам са чудя! ЛегнАх!

Ни смея да стана! Ем чи мързи мъ.
Нали убищаф да’н закачам мумити!
Викам - пуне селсъвета да мини!
Дукат мъ земат шси свивам сърмити!

Примирих са един вид! Дадах “игнор”.
Продължиф да си пия, да мезя със “Сачи”,
убаче Госпуда явно ришил да мий зор!
Уная гуспойца сама са дувлачи!

Ем дукат идва пу граЦки са фръцка!
И са хилна такава! Оправи чомбера,
и ма пита такова едно, интерсува са:
Ти ли си кай, оня Митю? Пенкилера!

Е па язе съм, викам! (Надигнаф са леко)
Ила по насамка чи ни моа та вида.
Чи и ни тъ чувам убу тъй ут далеко.
И она зе чи дуйде, и палаво гледа.

И пак такоз са хилна! И са пучесва!
И едно такоз ма гледа! Демек закачливо.
Пък аз мий ино жегаво. Ем съм разпасан...
Зе дан мъ свърта, да ми става... игриво.

Илена съм кай! Петку Делюф’та снАха!
Мъж ми гу няма. Утиди ф чужбина!
Голяма жега кай.... С ръка си маха.
Забрадката смъкна и са прузина...

Туканка вечи и аз тъй са хилнах!
Кат чух за мъжа и ни мужах са сдаржа!
Калпака тъй леко на йна старна килнах,
и викам “Сидни де! Н’дей тъй стърча!

И тя милата седна, от винцето сръбна.
Въх викам, на Митю дзюмбюлката!
И “Сачи” си бодна... дан флизам ф пудробности,
ама... Ни моа са уплача от булката.

Та тъй викам, начи с мойто кротуване!
Аз к’ва я мисла пък тя ква к’ва излазя.
Ама мума беше убава, и без много умуване
НАЛОЖИ са санким да я полазя! :)

Иначе в ежедневието “творя” в друга област (някои биха го нарекли по скоро занаят отколкото изкуство). Занимавам се с уеб дизайн, но в последната година основно с темплейти за Open Source e-commerce системи:

Част от нещата са тук, АКО на някой му е интересно - themeforest.net/user/Koev/portfolio?ref=Koev

Коев, супер свежо, браво!!! :)

И аз да се включа с малко лИбовна лирика :D

Думите имат ли сълзи

Когато нощта своята тъма разстила
и душите бягат в сънищата свои,
съдбата влюбени е разделила
и остават само думи, мои, твои.

Понякога сълзи проливаш ти,
понякога тъмни мисли ме обхващат,
но тези думи имат ли сълзи,
или безмълвни по писмата се препращат.

Изразяват те със гордост наши чувства,
изричаме ги с мисъл нелогична,
заричаме се в любов и обещания,
бъдеще и вярност, картинката типична.

Аз познавам близко тези думи,
създадох ги веднъж и после пак за теб,
вдъхнах им живот и подарих ги,
но изглеждат кат’ лъжи обхванати от лед.

И как тези думи могат да живеят,
когато в тях не вярваш ти,
как тези думи могат да мечтаят,
питам се, имат ли и те сълзи.