Записки Dymag (уличен фитнес)

То има предистория “откриването” на туй бягане. С мен тренираше едно момче с наднормено тегло. Като започнахме да тичаме, а ние тичахме джогинг, “свински тръс”, за време по часовник, а не спринтове и още след първото тичане му отекоха глезените. Тогава реших да модифицирам тичането, така, че да няма подскачане, т.е. набиване на глезените му. Модифицирането беше което написах - по-голям наклон на тялото напред, контролирано изпъване на задния крак и поставяне на предния за опора, а не напред, за крачка. Това си е джогинг, пак спокоен, даже икономичен, но с “плъзгане” напред, без подскачане. Отстрани изглежда че все едно се “влачим” и са ми го казвали. Това, което установих обаче беше, че при нормален джогинг, преди тази модификация, за един час минавахме 11 километра, а след модификацията 14. Хора, които са тичали с мен инцидентно са се учудвали от скоростта на това “мързеливо влачене” и на всяка моя крачка са правили по 2+, съответно са се задъхвали. Та първоидеята беше да не се набиват глезените. Накрая завършвахме със спринт тичането. Това беше преди много време

Като започнахме да тичаме, а ние тичахме джогинг, “свински тръс”, за време по часовник, а не спринтове и още след първото тичане му отекоха глезените. Тогава реших да модифицирам тичането, така, че да няма подскачане, т.е. набиване на глезените му. Модифицирането беше което написах - по-голям наклон на тялото напред, контролирано изпъване на задния крак и поставяне на предния за опора, а не напред, за крачка. Това си е джогинг, пак спокоен, даже икономичен, но с “плъзгане” напред, без подскачане. Отстрани изглежда че все едно се “влачим” и са ми го казвали. Това, което установих обаче беше, че при нормален джогинг, преди тази модификация, за един час минавахме 11 километра, а след модификацията 14. Хора, които са тичали с мен инцидентно са се учудвали от скоростта на това “мързеливо влачене” и на всяка моя крачка са правили по 2+, съответно са се задъхвали. Та първоидеята беше да не се набиват глезените. Накрая завършвахме със спринт тичането. Това беше преди много време

Джогинг с 11, че даже с 14км/ч? Това в никакъв случай не е било джогинг, особено пък  ми е странно момче с наднормено тегло да поддържа такава скорост. На полумаратона в Плевен дето ходих, 2-рия зъвърши с време съответстващо на скорост 14км/ч, а на софийския от 1800 само 80 биха ви изпреварили при такъв “свински тръс”. Не се съмнявам, че  сте бягали както казваш, но това трудно може да се класифицира като джогинг, поне по общоприетите критерии.

Исках само да кажа,че такъв тип упражнения са важни за малко по големите,разбира се  внимателно дозирани.
От как натискам сутрин рано леки бегови,боксовите упражнения вървят далеч по леко ,иначе ме е болял глезен и долна част от пета само от един пивот с уклон.

Момчето с наднорменото тегло беше 1,92 м. и въртеше 16 коремни в серия на 112 кг., тогава още не можехме силови, без майтап, аз съм 1,86 м. и тогава бях около 80 кг., сега съм 86-87. Височки си бяхме, с дълги крака, но млади и активни ... аз да съм бил на 30, той на 20 години. Бягахме на стадион “Мотописта” в кв.Стрелбище ... май не е Стрелбище - на бул.България. Нямаше Мол България нито сгради след стадиона чак до Витоша. Имаше ливади и блата, на които си разхождах кучето - “Зоро”, мелез между истинска вълчица и “заводска превъзходна”. Биеше се с другите кучета като котка - скачаше във въздуха, обръщаше се и “яхваше” далеч по-високи кучета, като ги захапваше отгоре за врата както е върху тях и те “клякаха” и започваха да скимтят. Бягахме точно час по часовник - пусках си таймера на моят телефон “Ericsson”, с антена, да сигнализира след час и като мине часа, завършвахме със спринт. Това го правихме по 3+ пъти в седмицата, години подред, сезонно разбира се. Нямаше youtube, социални мрежи и не познавахме наименованието “джогинг” и тогава на спокойното бягане си му викахме “за въздух” или “свински тръс”. Имаше една “криза”, която идваше бързо, около 2-рия километър. Тогава си връзвахме дишането с крачките - 4 крачки вдишваш, 4 издишваш и ако ни болеше далака, го пристискахме с пръсти и задържахме притиснат, без да спираме тичането. Като отминеше кризата, а тя отминаваше бързо - за 2-3 обиколки, ни беше все тая колко тичаме - няма умора. На спринта дишах на 2 крачки вдишване, 2 издишване. Винаги си връзвах дишането с крачките. Като спрем обаче накрая, тогава изведнъж ни удряше умората. Бяха забавни времена. Сега, като го пиша това, зверски ми липсва тичането