Измършавяване

Поздравления за статията, макар че само една статия не би могла да опише проблемите на измършавяването. Глобално погледнато, обаче, проблемите с гладът стоят по описания начин.
Ще направя някои допълнения, които смятам за необходими по повод Хранителните разстройства. Не става само с ядене, трябва и самосъзнание, трябва сила и жажда за живот. Не случайно болните умират - та нали това е основната идея в цялата картина?! Това са психологични, а много често и психични болести, които не могат да бъдат излекувани само с храна, колкото и здравословна и да е тя.

много хубава и полезна статия. това е наистина проблем на младото поколение. статистика е навсякъде около нас. например на дъщеря ми съученичка бивша,от малка се хранеше в училище само с царевични пръчки и нищо не ядеше,пълна отличничка,но тази фикс идея,я взе от страх да не стане като майка си,която напълня след раждане,майката стана после клечка с глад,а детето в пубертетна възраст още и това нещо и в главата постоянно. има и лунна болест,ходи на сън. за родители важно само да учи на отлично,направо я побъркват ако донесе 5,а не 6,лично бях свидетел на това,на една от родителски срещи. един път това момиче отиде на рожден ден и изяде малко парче от торта,веднага влезе в другата стая и започна трескаво да прави коремни преси,тя е дете в 14 годишна възраст някъде беше тогава. като разбрах,бях ужасена,как нейните родители,не виждат и не приемат мерки за такъв проблем. за тях е важни нейните оценки,виждат ,че тя не иска да яде,но не мислят за това че е голям проблем.

Анорексията не се “предизвиква” от манекенките и налаганите стереотипи за красота. Проблемът е най-вече в ниската самооценка и чувството за липса на контрол. Повечето момичета нямат нито височината, нито красотата на топ моделите, но много малка част от тях развиват анорексия и булимия. А и Кейт Мос отдавна не е актуална. Има доста красавици сред певиците и актрисите, които са доста апетитни. Даже не се сещам за някоя звезда, която да е прекалено слаба. Сега е по-скоро модерно имаш по-изразени и женствени форми.

статията е много добре написана на разбираем език и дано чрез нея да се намалят изкривените представи за красота,защото красотата е свързана със психичното,духовното и телесното здраве.

Ескапелина, анорексия невроза и булимия невроза значи КОНТРОЛ, контрол и пак контрол на n-та степен. Това са болести на контрола, не на безконтрола. Не пишете главоблъсканици… и напротив - самооценката е доста висока на хората от този тип.
Младото поколение не се влияе само от модерните манекени. Младото поколение се ражда изродено, расте в изродена и мръсна среда, затова е болно.

Winnie , това имах в предвид - тъй като много млади момичета нямат чувство за контрол над живота си, теглото и диетата са нещо, върху което могат да имат ефективен контрол и понякога това стига твърде далеч в комбинация с различни особености на личността предполагам. Къде е главоблъсканицата тук не разбрах..  Самооценката на този тип хора е доста занижена и това ще ти го каже всеки психолог и всеки, който е прочел поне една статия по темата.

Булимията всъщност по - често води до напълняване
И за анорексията нямам преки наблюдения, но лечението на булимията е за мен преди всичко в създаването на цели и мотивация за движение напред. Много наподобява депресия, само че невидима.
Лекарите за съжаление четат онзи юдеин, Фройд, и тълкуват булимията като психическо разстройство на сексуална основа. Поради тази причина дават доста глупави съвети… Лично мнение.
Но това, че лечението на булимията далеч не зависи от секса, мисля, че съм го доказал на практика…

Не знам какв оследва да се направи по въпроса с тези заболявания… Според мен няма достатъчно добри лекари в Бг, ходили сме при обявените за най - добри… Няма файда нито от асоциациите, нито от форумите, освен тази, която сами си приписват… Не знам ако има клиники или комуни.

Основната причина за измършавяването, Павка, за съжаление обаче не е анорексията, нито булимията. При това те са заболявания на волята - слаба воля. Защото повечето “болни” знаят за проблема си, дори често сами си го откриват…
Основната причина е крайната бедност… За съжаление. Войните. Милиони деца така намират смъртта си. От много време насам, докат ослуховете за анорексията са малко попреувеличени.

Интересни неща може да научи човек от интернет, нали? Само че никоя статистика и изследване няма да може да обясни нито болест на какво са ХР, нито за какво се борят болните. Коя статия да прочета, по-точно? Май най-добре ще е да прочета моята си собствена, защото аз самата съм булимичка откак се помня и повярвай - нито съм безволева, нито пък нискосамооценяваща се! Напротив, нещата стоят точно противоположно на глупавите статистики, не четете и не пишете безсмислици по повод прочетенето. Често се дебелее от булимия, но понякога се и слабее доста.
В България няма подходящи нито лекари, нито клиники за лечение на ХР. Скоро няма и да има. И наистина няма файда от каквото и да било.
Към Дзвер: какво значи “доказал на практика”? Защо правиш асоциации с Фройдовата анализа, като буквално превеждаш либидото като сексуален нагон. “Либидото на Фройд има много малко общо със секса като секс. Това “либидо” всъщност е жизнената сила на човека, която разбира се има и сексуална частица в себе си.

Уини Защо ме забавляваш че си булимичка… Аз гледам тука едни твои снимки. Може някога да си била.
Доказал означава, че ако ти си една булимичка, около мен си имам две и едната е приятелката ми - бивша булимичка.
Кажи ми само: ако сега беше, на мястото на страничен наблюдател би ли се доверила на твоя самооценка? Същата, която ти позволява да идеш насила да се изповръщаш след всяко ядене.
Между другото най - сериозното оръжие в арсенала ми беше фитнеса.
Не са всички случаи еднакви, но много си приличат. И съм пробвал да се уча от интернет. Накрая се пробвах да действам и с действие стана.

Не знам, може и ти да си чела Фройд. Според мен той е по - скоро вредно, отколкото полезно четиво в тея случаи. Аз ти казвам какво казаха лекарите и го свързвам с фройдистката психоанализа… Било незадоволен сексуален нагон. Трябвало да почне да сменя партньорите докато спре да повръща. Изказване на уважаван капацитет по хранителните разстройства на лична платена консултация. Идваше ми да вляза да питам а пари на партньорите си трябва ли да им взема… Пълни чукове, тъпи до безобразие, скъпи отвъд безобразието и безхаберни и действащи наизуст колкото си щеш.

Да взема да пробвам “лекарските” съвети ли? Току виж помогнало…
Няма бивши в тази игра, обаче. Зависимостите си остават зависимости. Аз съм била бивша толкова много пъти, че не ги помня вече. Интересното е как от бивш се превръщаш в настоящ само заради някакъв житейски трясък. Не са прави докторите за партньорите или поне за сексуалното им влияние. В известен смисъл има резон относно това какъв е партньорът и дали е твоят човек изобщо, не само дали ти прави кефа. Дори бих казала, че сексът е малко като нож с две остриета в случая.
Много е хубаво това, че си взел присърце проблема на колежката. За мен също фитнесът е най-доброто решение, но той сам по себе си не може да замести онова, което трябва да излезе вместо храната. А то е агресия в най-първичен животински вид. И тя е задържана точно от самоконтрола и това “да не се изложа”.

Кой ти говори за статистики изобщо?! Ако не вярваш на статии, вземи някой психиатричен речник. Безсмислиците ги пишеш ти в случая.Поне да не си беше признала, че си булимичка! Много съм самоуверена, ама видите ли си бъркам в гърлото, разказвам си играта на тялото ( сигурно защото много го обичам това тяло, както и себе си, нали все пак съм една много уверена в своята ценност жена), та да не би да надебелея и хората видят колко съм отвратителна и дебела.. Нещо не се връзва с профила на високо оценяващата се личност.
Да се биеш в гърдите колко висока самооценка имаш е достатъчно смешно.  Хората като цяло са уязвими и всеки понякога се съмнява в това “колко струва” и не се харесва. Е, някои стигат и по-далеч в неприемането на себе си, като съзнателно издевателстват над телата си.

Авторът се позовава на статистики. Говоря за броят на жертвите и тези, които са на път да станат жертви на ХР. Бройката е по-голяма, за жалост!
Ескапелина, чела съм достатъчно и то е защото съм пряко засегната от проблема. И не се притеснявам, нито срамувам, нито пък ми е смешно от това, че съм еди-каква си. Ако на някой му е смешно, да се забавлява, не ми пречи.
Интересно ми е да разбера какъв е твоят мотив, та си толкова просветена по въпроса?!

Не съм “толкова просветена” по въпроса. Но съм наясно с най-общите положения при този тип разстройства и изобщо съм мислила по проблемите с човешкото страдание и съм го наблюдавала (както и своето собствено, аз самата съм била на границата на анорексията като малка и много добре помня колко зле се чувствах и колко не можех да се понасям). Наистина спорта (в комбинация с някои житейски случки) страшно промени нещата.

Escapelina, моят съвсем кротък съвет е да вземеш да се успокоиш - и да помислиш преди да ги ръсиш тези приказки. Обидни са, грозни и вулгарни на места. Ако идеята ти да се включиш по статията е да съдействаш по някакъв начин - мисля, че далеч не ти се получава.

Мотивацията при хранителните разстройства е различна. Не можеш да поставяш крайни граници на това кой каква причина има ‘да си бърка в гърлото’. Да не говоря, че тонът ти при един такъв проблем е крайно неуместен.

Уини просто сподели - като засегната. Това далеч не е причина някой да й се нахвърля на главата, като използва точно проблемът й, за да си защитава теориите. Ще се потретя: прави грозно впечатление.

По повод самата статия: харесва ми това, че малко трудно и тегаво, но бавно и сигурно обществото ни постепенно започва да обръща поглед към едни от болестите на съвремието. А именно: анорексията и булимията. Тук бих добавила и хиперфагията, която е противоположна на булимията и анорексията като външни признаци, но има обща ‘хранителна’ основа.
Лошото е, че над тези проблеми е хвърлен много страничен - и отдалечен поглед. Разглежда се само това как ‘болният трябва да се храни’ и ‘болнично лечение’. Реално основната причина за едно подобно заболяване е пропусната. А именно психологическата и емоционална страна на въпроса.

И да - по повод на един от коментарите по горе. Аз лично бих се заела с това да напиша по-подробен материал за хранителните разстройства, стига да знам, че от страна на изданието имат интерес да обърнат по-голямо внимание на проблема.

И аз мисля, че идеята за статията е добра - палци горе.
Дано да провлачи крак за още полезна информация. Грахче, идеята ти за обръщане повече внимание на психологическата страна на хранителните разстройства изобщо не е лоша…

Може би бъдещите статии ще е добре да имат малко по-конкретна насока.
Аз лично не бих слагала измършавяването от анорексия и от недостиг на ресурси в един и същ материал. Двата проблема са достатъчно сериозни, за да им се обърне внимание, но поотделно. Разгледани заедно някакси отнемат от важността си - гладуването от липса на избор и възможности прави хранителните разстройства да изглеждат като лигавщини (каквито не са), а статистиките за починали манекенки и следващи ги момичета придават някакъв много далечен оттенък на световния глад. Разбирам иначе, че общият знаменател е тъй нареченото измършавяване и това е фокусът на статията, но мисля, че поотделното разглеждане на проблемите би поставило акцентите много по-силно.
Браво за инициативата, иначе - за тези неща има нужда да се говори.

Прочетените до тук коментари и своеобразният спор ме карат да си представям хора, всеки от които е грабнал по едно парче от големия пъзел и се опитва да убеди другите, че техните парчета “не стават”. А то във всяко парче има истина и всички заедно ахаааа-аха да съберат цялата картинка…

Затова няма да се включвам в спора, а само ще се опитам да обясня привидно противоречивото твърдение на Winnie за самооценката.

Аз също съм булимичка.
Която от години не си бърка в гърлото , но, както Winnie каза, в тоя бизнес няма бивши. Както няма и бивши алкохолици - има само алкохолици, които не пият.

Хранителните разстройства (ХР) и част от причините за тях наистина имат доста общо с ниска или неправилна самооценка. Отключват се от какво ли не (включително сексуална травма или проблеми със сексуалното себевъзприемане, тъй че и това парченце от пъзела важи и то доста). Манекенките и модната индустрия далеч не са “виновни”, нито пък са първопричина за ХР, но са част от обществения натиск, който подхранва увереността, че това да си приет и да си част от обществото означава да си слаб, с бели зъби, без пърхот и да използваш Ариел на всяка цена. Без този обществен натиск, проблемите на хората с ХР не биха изчезнали, но вместо към извращения с храната и тялото, симптомите им биха избили в друга посока - вманиачено четене на математически енциклопедии, да кажем или нещо друго…

Борбата с необходимостта да си слаб на всяка цена, борбата за приемането на тази “дебела и отвратителна” натура, която живее в главата ти и борбата с (понякога) съпътстващата депресия и нужда (или навик) за самонараняване е адски трудна.
И учи на много неща. До тук бих могла да кажа, че колкото и да ми е взела булимията (а тя упорито ми отнемаше разни неща в продължение на половин живот), борбата с нея ми е дала повече.
В един момент човек се оглежда и вижда, че не е вече немощното мокро насекомо, което се е блъскало, за да излезе от пашкула, а че това блъскане му е дало някаква сила. И си казва “щом успях да се справя с това, мога да се справя с какво ли не!”

Аз съм свидетел на част от борбата на Winnie и бих могла да кажа, че ако някой има право да заяви високата си самооценка, това е тя. И тази самооценка има пълно покритие.

От “твоето парченце от пъзела” ,София, съм съгласен с честия сексуален характер на разстройството. Никой не го отрича. Отричам идиотската конвейрна методика да се дава отговор и лечение на болна психика, в кото даже не си вникнал… Нали правиш разликата. Това, че разстройството може да има някаква сексуална основа не значи че трябва от входа на всяка посетителка да подаваш вибратор и вазелин…

Другото… Сила, мощ… Малко прилича на да плуваме във фекалии. Фекалиите позасъхват. Стъпваме отгоре им и казваме: “Гледайте! Направихме бетонна плоча! Сега сме устойчиви и миришем на хубаво.”
Дам ,ама ако позапече слънцето или позавали дъжд твърдото под краката ни пак ще се разтопи и даже ще замирише и на повкиснато…

Респект, респект към тези , които са осъзнали проблема, обявили са му лична война и са я спечелили. Те обикновено обаче я печелят отведнъж.  Отведнъж ли спечели войната, Софи?

Ти, според мен, си в друга крайност.
Забелязваш ли, че ти НЕ СИ открила проблема в себе си, а търсиш извинения?
Манекенките и обществеността били виновни. Глупости.
Сигурно обществеността е виновна за убийците - психари, за изнасилвачите са виновни късите полички, а БНБ е виновна за обирите на портмонета с левове.

Мисля ,че окончателно ще се освободиш от проблема чак когато разбереш, че той е само в теб и в никой друг.
Дотогава… Само смяташ, че си го преборила. Просто средата те е отдалечила от него. Имаш късмет, шанс, а не победа.

Дано не съм прав.
Поздрави!

Някакво объркване май е настанало…

Ще се опитам да отговоря на въпросите поред.
Войната ми се иска да кажа, че съм я спечелила отведнъж, но първо трябва да съм сигурна, че аджеба съм спечелила. От две години съм “чиста” и нещата наистина се получиха от раз, на cold turkey, но не в смисъл на стискане на зъби или воля… Борбата стана доста по-лесна в момента, в който реших, че е време да бъда честна със себе си.
В този смисъл съм съгласна, че търсенето на причини извън нас е търсене на извинения и губене на време.

Затова и по въпроса за манекенките мнението ми е, че НЕ са те “виновните”. Не знам откъде е дошло объркването по този въпрос…

Относно парчето от пъзела изказването ми също май е прозвучало точно обратно на това, което написах - имах предвид, че всяко от парченцата, които видях, съдържа някаква истина. Не, че всяко едно е цялата истина. (За себе си не мога да кажа, че ХР-то ми има нещо общо със сексуален тормоз или насилие, например.)

Чудя се дали да приема лично обвиненията за това, че си търся извинения, че си мисля, че съм се оправила, а всъщност не съм и че съм извадила късмет, заради средата, в която съм (това наистина ме обърка, признавам си - ква среда, какъв късмет, кви пет лева?)…
Засега няма, понеже не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид и кое те е накарало да направиш такива изводи - трябва да е било нещо от коментара ми…

DZVER, баш обратното на това, което е казала София си разбрал. Не знам дали защото се чувстваш лично засегнат, или просто защото смяташ, че разбираш проблема. Или просто не ти се чете.

И ще ти кажа още нещо. Изисква се огромна смелост човек да застане пред обществото и да каже: аз имам проблем, болна съм от булимия/анорексия/хиперфагия. Ще ти дам един пример, които се води за типично ‘мъжки’. Все едно ти самият да се изпъчиш и да кажеш: “Имам сексуални проблеми, не мога да го вдигна”. Кога точно ще го направиш? И не - не с идеята да се предизвиква съжаление или да се търси милостиво отношение. А с идеята да можеш да подадеш ръка на тези, които или още не са осъзнали проблема, или нямат силата да го преборят.

И точно за тази сила на Уини говори София. Евалата и на двете, че открито заявяват свой проблем. А вие далеч не будите възхищение с това, че мятате ‘фекалии’ по тях заради смелостта им.

И дали са го решили, както и как са го решили - биха могли да споделят. Но се съмнявам, че с негативното си отношение ще успеете да го провокирате.

Но не се и учудвам на реакциите ви. Обществото е по-склонно да подминава такива проблеми, да си затваря очите, да си завре главата в пясъка и да крещи: “Няма нищо”. Защото е по-лесно. А дори и да говори за тези зависимости - те са толкова изкривени, че създават по-скоро неправилен образ, на който останалите се присмиват.

Ще ти кажа и още нещо. Освен твоето болно момиче, почти мога да се обзаложа, че общуваш с поне още 2-3 болни от хранително разстройство девойки. Те са наоколо - красиви, интелигентни, забавни, интересни. Някои от тях се прикриват с години. Без да знаеш. Без те да кажат. Някои от тях даже може и да загинат заради болестта си. Защото не е имало на кой да споделят - без да получат кофа фекалии в замяна. Това не е разбиране. Това е страх и липса на познаване на проблема.

Хм, За да те обвинявам, трябва едновременно да съм ти прокурор и адвокат.
Обвинявам те, че нанасяш щети на собственото си тяло

Но просто не ми допадна начинът ти на мислене за болестта. Крайно сигурна в здравата си психиока и победата ,в силната воля и успеха, и в следващият момент хвърли цялата кал върху обществото и манекенките.

Според мен може би си започнала да водиш по - щастлив или по - зает живот, който те е “отдръпнал” от проблема, но не си осъзнала същината му - така си мисля аз. И ако нещо се срине, за мен е спорно дали наистина си психически подготвена да не пропаднеш пак. Това беше намекът ми отгоре. Малк огрубоват, но такъв.

Макар че аз честно казано като по - сериозна болест и заплаха считам анорексията.
Има доста момичета, които понякога като преядат и отиват и повръщат по собствено желание.
Те се наричат булимички, но според мен не са такива.
Истинската булимия е далеч по - неконтролируема.

Даже в древният Рим за аристократите след голям пир е било обичайно да повръщат волево, дори са взимали специални лекарства за целта.
Не са били булимици.

Ще приема в такъв случай, че е станало разминаване при четенето и генерално неразбиране на проблема, понеже не съм казала нищо от нещата, които твърдиш, че си видял в написаното. А тези, които предполагаш, са малко безпочвени - не съм сигурна с кого ме слагаш под един знаменател, сигурно е човек, на когото си ядосан…

Няма да го приемам лично.

Разликата между “тези, които понякога преяждат” и нас е зависимостта! Булимията е зависимост, при това много силна. То си е направо наркомания. При зависимостите няма намеса на никаква воля или желание, тук правилата не действат. Все едно да кажеш на наркоман “ами не се боцкай, животът ти ще е по-хубав”. Воля и желание не стигат, защото това не е каприз!
Дзвер, никой не е застрахован от пропадане. Дори и приятелката ти. Не е въпроса да разбереш, откъде тече топлата вода. Човек трябва да промени всичките си житейски принципи, мислене и реакции.
Освен това, да правиш изводи кое ХР е по-зле или по-благоприятно, не е на хубаво. Те са взаимосвързани, приятелю. Нерядко преливат едно в друго. И двете са смъртоносни.
Момичета, радвам се да ви видя

Няма да го приемам лично в такъв случай - явно е станало разминаване в четенето - два пъти.
Виждам, че ме слагаш под един знаменател с някого, на когото вероятно си ядосан покрай булимията.

Не знам защо постоянно търсите паралела между заболяването и обществеността
Като страничен наблюдател ви казвам: Такъв няма.

Няма никакво значение че ще се изправиш пред обществото и ще кажеш “аз имам проблем и той се казва булимия”.
Даже това може да е вид бягство от проблема, вид скрито признание, че сами сме неспособни да се справим.
Значение има да осъзнаеш проблема пред себе си.
И… не да осъзнаеш пред себе си че проблема СЕ КАЗВА БУЛИМИЯ....
Това няма абсолютно никакво значение.

Пред себе си трябва да осъзнаеш комплекса, психичният проблем, причинителят, който го подтиква, а не да търсиш диагнозата и контакт с други пациенти, доктори, комуни… И други подобни.
Защото заболяването “хранително разстройство булимия” за мен не съществува, а съществува група психични разстройства с различни поричинители, физиологически проявяващи се в хранителни разстройства.
Нали разбирате… Макар че повечето дами приемат булимията като нещо, за което е виновно обществото, за което спасението е в обществото или в най - лошият случай : в някой супер невероятно компетентен лекар, истината е по - горчива.

Булимията е самотно заболяване.
Психическите разстройства не ги лекуват. Нито обществото, нито лекарите. Само им дават бром.
Който го осъзнае и намери истинската причина, той е победител.

Толкова.
А се нервя и напъвам по въпроса, защото честно казано ми се струва ,че виждам във някои от вас една бариера, с която много дълго ми се налагаше да се боря и тя е бариерата на личната вина, безотговорност и безконтролност на всеки от болните. Първата стъпка е да осъзнаете проблема. Той е във вас. И не е булимия, не го маскирайте!!!

Да спираме с темата верно, наистина не ви познавам, не знам кой какво и как, но съдя по думите и начина на мислене.

ДЗВЕР,извинявай, че се намесвам, но просто прочети какво са написали момичетата !

Грахче, съвсем спокойна съм, иначе благодаря за кроткия съвет .Щом така съм написала отговора си, значи съм помислила преди това. Ако ти се вижда грозно и вулгарно, е твой проблем. Не умирам да правя на всеки добро впечатление. И въобще за какво нахвърляне става дума ?!
Не разбрах кога съм поставяла “крайни граници” на някакви причини за ХР! Казах само, че общото положение при тези състояния е свързано с проблеми със самооценката. Разбира се, че всеки случай има специфика и различни комбинации от мотиви и т.н...., но това съвсем не отменя общите положения.

D3BEP, говорим за едно и също нещо, затова ме обърква фактът, че приписваш на останалите обратни твърдения.

Хранителните разстройства са болести на психиката.
Както при други неврози, осъзнаването на личната отговорност е най-важният момент, без който възстановяването е невъзможно.

До тук, като изключим автора на статията, не видях някой да обвинява обществото за съществуването на хранителните разстройства.
Твърденията, че “обществото няма нищо общо с ХР” и “обществото е виновно за ХР” са еднакво далеч от истината.

Лично аз отдавна съм поела отговорност за нещата, които ми се случват и за начина, по който живея.
Не бих се съгласила, че съм безотговорна, безконтролна или виновна. Вина няма смисъл да се търси и определено не бих ровила за нея извън себе си. Но съм престанала и да се самообвинявам - от това полза няма. Важно ми е, че осъзнавам, че никой друг освен мен не носи отговорност за това как протича животът ми и за изборите, които сама правя.

Дали съдбата ще ми поднесе нещо хубаво или ще ми удари шамар не зависи от мен, но от мен зависи това как ще го приема и как ще реагирам. Затова отдавна не решавам проблемите си с глава, навряна в пясъка или в торба с храна, а се опитвам да ги гледам в очите. И опитвам да решавам истинските проблеми, вместо да създавам нови, които да ги замаскират или пък да чакам магически да се изпарят, когато сваля Х килограма.

Това са същите неща, за които говориш и ти.

Относно гласността за тия проблеми ми се струва подигравка това да се обявява откритостта за “бягство от проблема”. Една от най-големите прегради при борбата с ХР е пазенето на тайна. С цената на всичко. Хранителните разстройства се считат за нещо “срамно”. Повечето хора, включително самите страдащи, често ги приемат като признак на слабост, затова мнозина биха предпочели да им отрежат лявата ръка, вместо да се наложи да кажат на някого “аз съм булимичка/булимик” или “аз страдам от компулсивно преяждане”. Това обикновено се отъждествява с “аз нямам контрол” и “аз нямам воля”. С анорексията нещата стоят малко по-другояче - тя е обвита в някакъв романтичен ореол на гордост и често е по-трудно да се скрие, но вътрешният свят на болните от анорексия също е обвит в големи тайни и пречки пред споделянето.

Предполагам, че тази тема в момента я четат такива хора. Хора, които се чувстват сами с проблема си и които не биха го споделили с никого за нищо на света. Аз самата се чувствах така преди години.

Тези, които биха се поинтересували от повече и по-подробна информация по въпросите на ХР, могат да погледнат този сайт: http://together-ed.org

escapelina, ако беше права - целият форум на bb-team щеше да е за диагностициране като ниско самооценяващи се мъже, заради прекаленото им старание да си променят визията.
А споменах скачането в крайностите, защото ти си убедена как само и единствено това е причината за едно хранително разстройство. Може да е бягство, може да е търсене на спокойствие, може да е нещо, което запълва празнина в живота ти. Причините могат да са хиляди. Това казах - това имаха предвид и другите момичета.
А общите положения, за които говориш, просто си ги прочела в една.. статия. И си решила, че разбираш проблема. София ти е пуснала линк към нещо, което определено може да е по-образователно, отколкото въпросната “статия”. Само информативно.

И към ДЗВЕР: доколко булимията е самотно заболяване.. Въпросът е спорен. Както по-горе съм ти написала, мога почти да се обзаложа, че имаш приятелки, за които дори и не си си помислял, че имат проблем с храната. Защото това е скрито, не самотно заболяване. Нещо, което може да се потулва под повърхността години наред. Външно ще виждаш усмихнато, забавно и интелигентно девойче. Вътрешно няма да знаеш какво й е.
И точно едно такова отрицателно отношение към проблема не го вади на показ. Не помага, а по-скоро вреди. Защото въпросното момиче като прочете целия този излят по главата му негативизъм, ще си каже: “За чий ми е да му споделям?” И въпросът е приключен.

Колкото и пъти да чета, незнайно защо аз виждам същите неща при вас. Не мога да се отметна от думите си, единствено мога да допусна, че има и други разновидности на заболяването и други пътища за лечение… Но не ми се вярва да са в тази насока.
Много сте чели според мен и сте търсели в обществото.

Ок, няма да говорим за вас, ще споделя скромният ми опит.
Както казах, от обществото и незнам си кой си няма никаква полза. Базисната причина за разстройството обикновено е някакъв комплекс.
Абсолютно безмислено е да се или да не се признава булимията. Смисъл има да се признае същността на проблема. Нали се сещате, че това “аз имам булимия” нищо не значи. Не е примерно “аз имам туберкулоза” та да бием едни антибиотици.

Какво е това, което аз видях и което вие наричате с името булимия…
(с уговорката ,че може да има и други емоции)
1. СТРАХ… Един голям страх, непризнат. Страх, че нещата не могат да се променят, страх, че не зависят от теб. Страх да се опиташ да ги промениш, защото те е страх, че няма да успееш и ще останеш още по - разочарована. Иначе свободно се говореше за булимията. По - смело и от вас.  Навсякъде. Но не и за страха! Него сме го търсели по друг начин(и помислете, защото той според мен често е неосъзнат, подсъзнателен!). Ето защо за мен самопризнанието пред обществото, пред анонимните алкохолици или пред който и да е е една кръгла НУЛА. Дава насока ако някой отвън иска да търси проблема и да помага. Но такива рядко има. И ако няма?
2. САМОСЪЖАЛЕНИЕ… Едно голямо самосъжаление. Самосъжаление пред обречеността, пред съдбата, пред това, дето предстои… Примиренчество с факта, че ти си някакво жалко същество и можеш да се противопоставиш на този факт само с крайни, вкл. и самонараняващи методи.
Тук идва самопризнанието “аз съм булимичка”. Какво значи то? Значи, че ти си болна и не си виновна за това. Значи, пак имаш повод за самосъжаление, природата ти е пратила болест… Не си слушала сигурно....

3. КОМПЛЕКС. Свързан с външния вид, с целите ти или със сексуалният ти живот… Все едно с какво.

Това е според мен. Болестта “булимия” съществува само в извиненията и скъпите терапии.
Книжните терминологии, като “проблем със самооценката” или “сексуално разстройство” също не помагат.
Признанията пред обществото са нещо друго, не и лечение.
Ето ви го истинският причинител.

Обществото било студено, върху болните се изливала жлъч…
Щуротии. Струва ми се, че можем да ги отнесем към точка 2 - САМОСЪЖАЛЕНИЕТО.
Аз познах само една (1) терапия на заболяването.

ТРЕТИРАНЕ НА СТРАХА.
Ако откриеш от какво е страха и кое е това, дето толкова не може да се промени и съзнателно, целево и видимо за “болния” го промените, вече няма за какво да търсиш комплекса или другите проблеми. Комплекса отава само като съмнение, не и като основен мотив.
Преодолее ли СТРАХА “болният”, промени ли го сам, вервайте, чудото става. Подобно е на първото скачане с парашут или първото плуване в морето.
Най - трудна е първата крачка. И за нея няма значение “признал ли е булимията” или не.

Отхвърлям булимията като заболяване именно поради тази причина.
Ако страхът е заболяване… Комплексите ако са хроничен случай. Или ако грипът е виновен за самоубийствата… Значи имаме заболяване.
Ако не, борете го по други пътища

Поздрави!

Стана ми интересна теорията ти за страха…
Звучи като да си успял да “излекуваш” приятелката си (ако за нея става дума) сам срещу лекари и общество? Би ли споделил къде и как намерихте страха и как тръгна работата по-нататък? Как мина първият скок с парашут и какво представляваше?

Опитът ти е доста различен от моя, но пък всеки случай си има особености, затова ще ми е интересно и полезно да видя твоята гледна точка.
Не питам с цел да се заяждам, наистина би ми било интересно. В това, че има смисъл да търсим корените на страха (и че често той е страх от бъдещето, от неизвестното, от онова, което не можем да контролираме) и да се борим с тях, има доста истина.
Но досега не бях виждала някой да е толкова категоричен, че това и само това е ключът от палатката, затова ще ми е интересно да чуя нещо по-контректно.

Как бориш своите страхове?
Примерно, как се справи със страха от диагнозата на онзи лекар-мераклия - звучеше като да си я приел доста лично…

Не е срещу незнам си кой си, а е по скоро разочарование от опитите с какво ли не външно въздействие. Единственият, който пречеше на лечението, беше… “болният”.
Дано и при вас да не е така.

Страхът? Беше много прост.
Страх, че изглежда ужасно.
Страх, че не може да го промени.
Страх, че е пробвала вече какво ли не и че всяко ново нещо е само нов белег.

Дълго не ми вярваше, че може.
Накрая се отказа от глупостите. Реши да ме послуша. Пробва… И успя.
И… след това се е връщала към изходното положение - като физика.
Но без съпътстващите проблеми.
Според мен комплексът в някаква степен още го има, но го няма самосъжалението и страха . Знае, че ако поиска, може. И това стига.

Поздрави!

За какво те послуша - какво й каза да направи?

Е аз писах по - горе…
Да си промени физиката
И в двата случая.
Даже бих казал, че тъй се запознах с бибитийм и програмата й беше оттук.
Аде, да не става реклама.

Считам, че и в другите “модели” на булимията пак си е страх - и когато става въпрос за асоциално поведение и самоизолация, и когато става въпрос за сексуална основа, само че там решенията бих били по - други.
Като всичко зависи от случая.
Но философи много, а трябва да се действа. В тая работа много полза от много народ да ти наливат акъл няма.

Поздрави!

Грахче,....  бягство ? празнота ? търсене на спокойствие ??? бягство от какво ? Това са малко празни лафове - въпросът е кои са чувствата, които са причината за това да сме неспокойни, бягащи и празни ? И повярвай , те не са хиляди. Палитрата от емоции, предпоставки, симптоми съпътстващи състоянието на нещастие е богата - спор няма. Но в общи линии, когато се търси причината за душевния дискомфорт (анорексията и булимията според мен определено са индикация за такъв дискомфорт)на емоционално ниво, става дума за едни и същи “липси"- липса на контрол (това е, което ни прави най-нещастни като цяло - и неспокйни, и празни , и бягащи ), обич (или поне вътрешно преживяна такава и изобщо обич в най-широкия смисъл на думата) или някакви крайно неблагоприятни житейски ситуации като това да трябва да гледаш болната си баба години наред например или самият ти да си болен, да си крайно беден и т.н.. Или поне такива са моите наблюдения- не казвам, че това е абсолютната истина. Друг е въпросът за вариациите в моделите на справяне с проблема или инивидуалното преживяване на живота от различните хора (за някои едно изнасилване може да не е нещо непреодолимо, за други обаче да е, аз може да се продрусам, друг да се “стегне” и да стане доктор на философските науки). Наистина при посегателство над тялото например е по-вероятно да се развие симтом, свързан с тялото. И пак ме перефразираш - къде съм написала, че се опирам на “една статия”..?  Опирам се на малко повече от една статия, но не държа да те убеждавам.
А що се отнася до билдърите , със сигурност сред тях има несигурни в себе си :}. Тук има много варианти и това е ясно. Именно несигурностите обаче (когато са в горе долу здравословно количество)са тези, които ни тласкат към промяна и развитие.Въпросът е да не се стига до саморазруха. Иначе един напълно доволен от себе си човек, просто няма причина да се размърда да направи нещо различно от себе си.

Ескапелина, благодаря ти за смяната на тона - така определено комуникацията вече е на друго ниво И наистина звучиш доста по-разбираемо.
Всъщност и двамата с Дзвер имате право - за някоя от страните на булимията и анорексията. При Дзвер нещата са били конкретно свързани с физиката, според теб - с несигурността. И двамата давате някакви решения - според отделния случай. Дзвер, може при твоят човек фитнеса, програмата и режима да са подействали. При друг - може да не подействат..
Но това, което исках да ти кажа основно е: “БРАВО”. Независимо как точно приемаш нещата, какво точно ти е било на главата, не мога да ти отрека едно нещо: имал си силите да се пребориш с нещо страшно като хранителното разстройство. Това да си отстрани на такъв проблем, да се стараеш да помогнеш, предполагам, че е една много трънлива и неблагодарна борба.

С това мисля да спра включването си по темата. За мен лично беше полезно да изчета вашите позиции и да чуя вашите мнения.

Не е точно така.
При моят човек вече беше пробвано какво ли не. На своя глава.
Вълшебни хапчета.
Диета незнам си колко седмици само с ябълки.
Глад една седмица.
Медицински консултации.
Търсене на “дружества на алкохолиците” - или булимиците.
Психологични консултации.
И т.н. и т.н.

И оттам идваше проблема и недоверието в диетите. Щото като кажа : има начин даже без да гладуваш да има резултат и изпъква едно недоверие, при условие че е гладувала за малки резултати и след 2 седмици е било по - зле.
Отделно идват фитнес предубежденията, какво ставало с жените на фитнес.
Отделно допълнителните, неизречени страхове от типа “ае как аз в такъв вид ще ходя на фитнес при хора с готина физика” или “как ще ме гледат хората и ще ми се смеят като тичам из парка"… Които я карат да измисли 1501 привидни оправдания и теории защо да не се занимава със спорт и фитнес…

Така че… винаги ще подейства, ако страхът се обхване в цялост, всичките му нюанси.
Ако не действа… Нещо сме пропуснали.
Както казах, моята методика е примерна, но съм дал 3 стъпки и едно решение. Те ако се разберат добре и ако се следват, мисля че проблемът ще се реши.
Различното при различните хора са различните страхове и комплекси, но мисля, че методиката е еднаква за всички.
Като, подчертавам, фитнесът е ИНСТРУМЕНТ, не МЕТОДИКА.

И от мен поздравления!

При мен началният етап беше подобен…
Но с всички сили се стараех да не си поставям цели за промяна точно на физиката, щото така работата щеше да стане страшна и да забие надолу.
Вместо това целите ми бяха (и още са подобни) Х повторения с У килограма за клек след 3 месеца, толкова и толкова за лежанка, 2, 5, 8, 10 километра гребане за такова и такова време… Стигнеш ли някаква такава цел, виждаш, че можеш да си дадеш обещание и да го изпълниш и това ти дава увереност в себе си. А промените по физиката си следват логично. Но, да си призная, увереността, че съм си поставила цел, покрила съм я и покрай това съм научила нещо, винаги ме е мотивирала много по-силно от промените по тялото ми.

Също ме беше страх (и ме е - кого не го е?) от най-различни неща, но не и от това как ще ме гледат във фитнеса - в смисъл, тресеше ме див страх, но нямаше как да ме спре - бих си два шамара и първите два месеца (преди около 5 години) ходих, стараейки се да избягвам погледите на всички. После видях, че не бият, не ритат и не се смеят там и даже намерих приятели. :D
Що се отнася до това, за мен въпросът винаги е стоял “самосъжалявам се, не правя нищо и след година съм на същото дередже или отивам сега и не му мисля”, тъй че самосъжаление и търсене на оправдания не е имало много-много.

После лееека-полека ми светна, че тая работа със спорта определено помага (поне в моя случай - знам доста хора, при които не действа), но не е решение.
Не се ли работи и на психологическия фронт, промяната във физиката е точно стъпване на засъхналкото, което D3BEPът колоритно описа - до следващия дъжд.
Фокусирането върху формите на тялото при ХР е симптом. Вманиаченото трениране (D3BEP, това не го казвам заради теб, понеже не знам там какъв е случаят) също е симптом - булимията не е непременно “бъркане в гърлото”. Симптомите й могат да включват каквото и да било противодействие на храненето, включително неразумни дози спорт.
Мен само природният ми мързел ме е спасил до тук от “неразумни дози”, но съм била на границата.

Ккато казах, фитнесът е инструмент, не методика
Означава, че в същата методика можеш да ползваш и други инструменти.
Всек ие свободен да пробва, не при всек ифитнесът работи еднакво.
Но определено не става дума за вманиачаване - даже при мен фитнеса е на второ място, няма никаква зависимост от него.
Разковничето както казах е в ОСЪЗНАВАНЕ НА ВЪЗДЕЙСТВИЕТО. Трябва пред “страдалеца” да има ясна цел и начин да я постигне и ДА ВИДИ, че я е постигнал.
Това унищожава страха и заменя самосъжалението със самочувствие.

Поздрави!

“Трябва пред “страдалеца” да има ясна цел и начин да я постигне и ДА ВИДИ, че я е постигнал.
Това унищожава страха и заменя самосъжалението със самочувствие.”

С това съм много съгласна - при мен работи цял живот.
Само дето преди не ВИЖДАХ, както казваш, че постигам нещо - вглеждах се в нещата, които не ми достигат, които съм могла да направя по-добре, нещата които оставях недовършени, а постиженията за мен бяха “късмет”, “стечение на обстоятелствата” или “очаквано следствие”. Тъй че подобаващата оценка на резултатите също е много важна.
(Тоя “страдалец” се надявам да не се отнася до момичето, с което ти си работил … Ако поне малко прилича на мен, надали се е чувствала някога “страдалка”. Когато аз се самобичувах за това, че не покривам прекалено високите си (или пък невъзможни) изисквания, мислех за себе си като за глупава, мекотело, отвратителна, но не и като за страдалка. Самосъжалението, кето непрекъснато споменаваш, при мен беше самоомраза - подозирам, че и при нея е (било) така.)

И самото поставяне на цели е важно, ама изключително важно. Добре премерени - нито прекалено лесни, нито непостижими.
В каквото и да е - от няколко години насам използвам начина, по който си поставям спортни цели, във всичко, с което се занимавам - това направи живота ми значително по-поносим.

Нещо, което до тук не мога да дефинирам задоволително пред себе си, е що е то пълното оправяне или успяването. Затова не бих могла и да ти отговоря ясно на въпроса “ти от раз ли успя, Софи?”
Твоето момиче успя ли и каква е вашата дефиниция за това?

Баси темата напрайхме тука, средно 20 пъти по - дълъг от статията офтопик.
Не, не успя отведнъж, даже ставаше бавно и бавно и именно затова смятам, че е склонна да прояви заболяването пак, може и комбинирано с други, нови страхове..... Но засега е добре и мисля, че много се отдалечава - отдаде се доста на саморазвитие, има доста различни - лични, професионални, квалификационни и други успехи и мисля, че вече не е склонна да се остави просто така на който и да е страх.
Макар че винаги може да изскочи “отключващ” фактор.

Но обърни внимание, това за “отведнъж” аз го говоря за лечение само със самоосъзнаване, а според мен в повечето случаи имаме само илюзия за самоосъзнаване.
В другия случай - с цел и начин, естествено лечението е по - бавно!!! Само че там не ти си осъзнала проблема, а някой друг ти го показва и ти дава разрешение. В което ти даже можеш да си позволиш да НЕ вярваш…

Поздрави!

Точно отключващите фактори са големият тест.
Извратеното хранително поведение е начин на справяне с житейски ситуации, в които повечето хора не тръгват да се самонараняват… Ако само се отдалечим или капсулираме от тези ситуации, както ти каза, не сме решили проблема. Предполагам, че това дали си се “оправил” и дали си постигнал прогрес, се вижда точно в такива ситуации, в които обикновено иначе би се отдал на старите ХР-навици…

Та в тая връзка ми е трудно да си представя как човек разбира, че нещата са станали “отведнъж” - отначало се справяш в някои ситуации, но други ти отключват кофти поведението, после се справяш с повече… Но кога знаеш със сигурност, че вече няма нещо, никакъв вид стрес или житейска трагедия (или дори не трагедия, ами “страшни” неща като качване на няколко килограма, да кажем ), която да те върне назад, дори с една крачка?
Мисля си на глас - никой не е длъжен да ми отговаря.

София, вече взех много да се повтарям.
Вие казахте че много добре сте осъзнали проблема.
Аз ви казах, че за мен не е вярно.
И ви казах, че ако наистина го бяхте осъзнали, щяхте просто да можете да го отсечете.
Просто и ясно казано.

Нормално, нали? Когато лудият разбере защо точно е луд, вече можем да го счетем за нормален…
Ако си разбрала и осъзнала КОЙ ТОЧНО СТРАХ ти пречи, НЯМА отключващи фактори. Ще го идентифицираш и в други ситуации.
А ако си осъзнала “аз имам булимия” и смяташ, че тва стига - просто вдигам рамене. Смятам ,че не стига и че даже може да е стъпка в грешната посока - самоизвинение, глупост, с която си запълваш съзнанието и с която маскираш нещата вместо да дириш истинския проблем. Помисли върху това!

С други думи, твоето момиче не е “успяло”?

D3BEP, бях решила да не се включвам по ‘офтопика’, но като те чета, просто ме засърбяват пръстите.
Това, че ТИ мислиш така, не значи, че това е истината.
Това, че ТВОЯТ опит е такъв, не значи, че чуждият е същия.
Това, че си решил, че ще натрупаш мускули, не значи, че утре ще ги имаш.
Това, че си решил, че ще спреш да се връзваш на дебилизми, не значи, че ще успееш от утре.

Ще ти дам по-конкретен пример, за да се опитам да визуализирам това, за което двамата спорите.
Ти си страстен пушач, пушиш по 2 кутии цигари на ден. Решаваш, че ще ги спреш - и ги спираш. Минават година, две..
Примерно бившият ти модел на поведение е бил, че пушиш, когато си нервен. Случва се някакво отключващо събитие - раздяла, смърт, нещо такова.
От нерви палиш една цигара.
Тук е ключовият момент, за който и двамата говорите, ама май нещо не се разбирате. Въпросът при това палене на цигара е дали ще се върнеш към стария модел на поведение - и продължиш да пушиш (загърбвайки годините на непушене).
Или тази цигара ще си е единична.
Двете ситуации са коренно различни и говорят за коренно различно състояние на нещата.
Една изпушена цигара не значи връщане към стария модел на поведение.
Т.е. двамата казвате точно това, ама нещо не се разбирате.

Грахче, на мен ми се струва, че всъщност не спорим.

D3BEP не говори с мен, а с трети човек, срещу когото явно е събрал доста гняв. Затова и не приемам обвиненията му лично, понеже не са отправени към мен. Отправени са явно към неговото момиче - не знам дали гневът е към нея или към индиректната “диагноза” на D3BEPа, поставена от оня (иначе звучащ леко неадекватно) доктор. Може би към двете.

D3BEPът не чете това, което пиша аз, нито онова, което другите пишат, а вижда ключови думи като “булимия”, “сила”, “общество”, без да забелязва контекста, в който се намират и при всяка ключова дума скача с викове и обвинения.

Отначало искрено се учудих на тази реакция, но с всеки следващ пост виждам, че човекът не обвинява мен, а просто по подразбиране ме напъхва под някакъв общ знаменател, където определено нямам място.

Надявам се, че момичето, което е в десятката на гнева на D3BEPа не чете тук - аз не бих се радвала някой близък за мен човек да ме определи като “страдалец”, “самосъжаляваща се”, “глупава”, “търсеща извинения"…

Не знам защо реши, че аз за това говоря.
Аз говоря за “болестта”
А ако след години “заболяването” се върне - пишете го рецидив или разсейка.
Тва е… Тва ше да е истината.

Въобще не говори мза това как и кога да се върне. При правилно лечение не трябва да се върне. Както казах, това не значи, че вече е забранено да повърнеш понякога. Въобще струва ми се че не си разбрала… Моята теза е, че “заболяването” булимия е само в главите на хората, ментално, и че даже има жени, които ДАЛЕЧ НЕ СА ЗАВИСИМИ ОТ ПОВРЪЩАНЕТО и СИ ПРИПИСВАТ булимия. Което отива пак към някаква мания за самосъжаление… Не знам. Познавам незнаен брой жени, “горди” с това, че са “болни” или “били болни” от булимия и са я “превъзмогнали”.
Повечето например просто са се освинвали в количества, дето и на 150 кг, мъж му е трудно да г изадържи. Повръщали са по веднъж всяка седмица ,след купон и