Ревът на ягуара

Едва ли има друг народ на Новия свят, чиято съдба тъй противоречиво ни е вълнувала, както тази на мексиканските ацтеки. Съдба, започваща от ужасяващи масови жертвоприношения на кръвожадни богове, минаваща през красив град, наречен с възхищение от испанците "Венеция на новия свят" и стигаща до всеобща гибел в справедлива, но отчаяна война да запазят отечеството си. Къде е изворът на тяхната сила и смелост?

Ацтеките

Народ - пришълец в мексиканската котловина, ацтеките завземат рано мястото на толтеките там - още през 13-ти век. Век по-късно, на един от островите на петте езера те построяват красивия град, бъдещата си столица, Теночтитлан. Дълго ацтеките са подчинени на съседни племена, но през 15-ти век следва бурен възход. Ацтеките започват да градят империя.

Ацтеките имат император, който ги води в завоеванията им. Те имат и ужасяващ стимул да воюват. За да са милостиви към тях боговете, за да има реколта, боговете искат човешка кръв. Тя се доставя от безкрайните войни и хилядите военнопленници. Войниците, довели най-много военнопленници, биват награждавани.

Висшата класа на ацтеките има право на частна собственост. Това са жреците и аристокрацията. Останалите, граждани и войни, живеят в кланове, като кланът има обща собственост, която се разпределя за ползване между членовете според нуждите. Всеки член на това общество може да се качва нагоре и да слиза надолу в йерархията според приноса му за империята. Най-нисши са работниците. Има и роби, обикновено в такива произвеждат престъпниците. Робът обаче може да бъде освободен при заслуги, а децата на роба се раждат свободни.

Империята на ацтеките обхващала централно Мексико до Тихия океан и Гватемала. В апогея на своето могъщество ацтекският император срещнал непреодолима заплаха: испанските конквистадори и въпреки бойната си слава опитал да живее в мир с тях. Това довело до гибелта на славната му империя.

Как се губи спортно състезание?

Една войнолюбива нация, за която да ловува хора е начин на живот, не може да не спортува. Ацтеките са изобретатели на съвременния баскетбол. Техният спорт (тачтли) обаче бил малко по-различен. Баскетболният кош бил висящ каменен пръстен, а топката - тежка и плътна, от гума. Висок бил и залогът. Печелившият можел да си вземе нещо от собствеността на победения. А победените обичайно ги принасяли в жертва на боговете.

Улама, древна централно- и северноамериканска игра, също била любима на ацтеките. Отново с тежка каучукова топка играчите играят на временен корт, разделен от централна линия и има рисунки. Играта е странна, играе се на отбори, без да могат играчите да си помагат с ръце, крака и глава. Топката се прехвърля в полето на противника, като точка се отбелязва по много начини: ако топката напусне очертанията на корта, ако бъде спряна, преди да мине централната линия, ако бъде пипната с ръка или крак, ако бутнеш съотборник или дори ако забравиш да обявиш точка. Улама била привилегия на господстващото съсловие. Спорна привилегия, защото загубилите играта губели и живота си на олтара на боговете в този ужасяващ волейбол.

Ацтеките обичали и играта Тотолок. Подобна на днешния дартс, играчът трябвало да уцели мишена точно в центъра с замерване. Изключително обичан спорт бил ловът, нерядко и на хора. Ацтеките обичали лова не само като попълване на запаси, но и за удоволствие и поддържане на формата. Уреждали състезания с лък и стрели и съревнования по плуване в езерото Текскоко.

Играта Патоли, макар и не най-добре вписваща се в понятието спорт, също носела за ацтеките спортен характер. Тя вероятно е била нещо близко до съвременното "не се сърди човече", но била посветена на боговете и участващите в нея приемали големи залози, включително живота си, свободата си или свободата на целите си семейства.

Така, в неспирен хазарт с живота минавал спортът на ацтеките.

Забавление или богослужение?

Ацтеките обичали да се забавляват като съвременните хора. Любимо им било да ходят на пазар, явно "шопинг терапията" не е от днес. Имали и други занимателни забавления обаче. Танците били всеобща култура. Танцът у ацтеките имал едновременно функцията на забавление, богослужение и молитва. Твърди се, че в дните на големи жертвоприношения се разделяли на кръгове по възраст и класи, като броят на танцуващите в някои от кръговете стигал до 5000 човека.  Всяка стъпка била култова и трябвало да се повтаря с точност.

Ацтеките имали и забавни танци, за двойки, със семействата си, с които се разтоварват вечер край огъня. Те имали и странни танци, например слънчевият танц, за който ацтеките се качвали на висок кол и намотавали въже около него, после скачали от кола, а въжето бавно ги размотавало, като летящи птици. С този куражлийски танц те умилостивявали бога на слънцето.

Но жертвоприношението и неспирните празници на боговете са в центъра на тяхната вселена. Освен изтръгнатите сърца и побитите на кол глави, включително и на ацтекски воини, ацтеките често изпълнявали ритуал на доброволно кръвопускане. Всички наблюдатели в танца или богослужението се срязвали, най-често зад ушите, за да умилостивят боговете с кръвта си, кръвта на целия ацтекски народ.

Интересни били и жертвоприношенията на кръвожадния им бог - Сипатотек. Те приличали на гладиаторски битки. Пленникът се пускал гол, с едно копие срещу обучен ягуар или орел, символ на ацтекската мощ (ацтеките имали елитни воини-орли и воини-ягуари) и, ако оцелеел, бивал одиран жив в чест на божеството, което сменило кожата си. И всичко това носело разтуха и забавление у ацтекския народ.

Храната

Основната храна на ацтеките е била царевицата. Те не умеели да орат земята и култури с по-сложно отглеждане им били доста трудоемки. Царевицата се смилала на брашно, от което се правели палачинки - тортила. Освен царевицата в тяхното меню масово присъствала и тиквата. Те са любители на малките лютиви чушлета (чили), отглеждали са домати и авокадо. Ацтеките са познавали и боба. От агаве те добивали специфична бира - пулке. Месните си запаси поддържали с лов и отглеждане на домашни птици. За по-богатите се отглеждали мисирки, прасета и дори кучета, считани за особен деликатес.

Както виждаме, диетата на ацтеките не куцала откъм съдържание и разнообразие. Куцало свободното им време - поради липса на технология, през по-голямата част от деня те превивали гръб пред градината. Копаели с пръчки, остри камъни и редица съвсем долнопробни сечива иначе разнообразните си култури.

Войната е умение

В ацтекската армия е интересна специализацията на частите, нехарактерна за другите армии в Америка. Воините-орли били обучени да бягат бързо и дълго, да се прокрадват, да се промъкват, да крадат. Те били очите и ушите на империята, намирали търсената информация и умеели мълниеносно да убиват. Те са нещо като специална част, тайната служба в армията на ацтекската империя.

Воините-ягуари получавали силово обучение и такова по майсторско боравене с оръжие. Техният живот бил безкрайна битка. В центъра на всеки набег те били предназначени да поемат основния удар, да контраатакуват на свой ред и да са основната стабилна бойна единица на армията. Отличилите се воини в битка били подстригвани гола глава с малък стрък коса, оставен отзад. Лицето им било боядисвано в ярки краски, за да се илюстрира тяхната мощ.

Краят на приказката

Дошлият в Мексико Кортес бил приет като белия бог - Кетцалкоатъл . "Богът" буквално взел за заложник император Монтесума и се разпореждал в града като в свой. Въпреки това индианците не му посегнали, докато негов офицер с частта си не изклал над 200 ацтекски благородници. Последвал бунт, в който Монтесума, нападнат от своите, за което се опитал да ги успокои, решил да сложи край на най-голямото преимущество на Кортес и се самоубил, отказвайки да яде въпреки раната си.

През нощта и преследвани отвсякъде испанците побягнали от Теночтитлан. Техните съюзници индианци ги напуснали. Вечерта била дъждовна. Испанците опитали да преминат реката с преносим мост, но се оказали повече, отколкото трябвало и мостът се срутил. В бъркотията, виковете и гръмотевиците не усетили нападението на ацтеките с лодки по реката.

Малцина преживели онази нощ. Според свидетелствата около 400, почти всички ранени. Оцелели, но за да посрещнат още по-страшно утро, защото новият ацтекски император не участвал в преследването. Той изпреварил бегълците и ги чакал с огромна, според някои дори 100 000-на армия в равнината. Изгубени и отчаяни, испанците атакували. Повечето живи били разкъсани от индианската тълпа. Но за невероятен късмет Кортес разпознал водача им, добрал се до него и му отсякъл главата пред очите на всички.

Изглежда в този момент той отново станал бог в очите на индианците. Армията се разпръснала, оцелелите испанци се събрали, техните съюзници отново се присъединили към тях. Испанците организирали нова армия, с която тръгнали към Теночтитлан. Ацтеките отвсякъде се стекли да защитят столицата си. Изплашени от ужасните конници и рицари на испанците, те се прибрали в града и го укрепили. Което било най-голямата им грешка, защото испанците заели позиции, укрепили ги и ацтеките на практика нямало какво да противопоставят на испанските топове.

След три месеца градът паднал. Испанците го сринали до основи, а императора обесили. Така приключва кратката, но вълнуваща приказка на странния и интересен за наблюдение народ от Мексико. Народът, в който живите не познавали загубата, в крайна сметка изгубил живота си в последното си състезание.