Ревът на ягуара
Непобедимият спортен дух на ацтеките
Непобедимият спортен дух на ацтеките
От 16.12.2008, чете се за 10 мин.
Едва ли има друг народ на Новия свят, чиято съдба тъй противоречиво ни е вълнувала, както тази на мексиканските ацтеки. Съдба, започваща от ужасяващи масови жертвоприношения на кръвожадни богове, минаваща през красив град, наречен с възхищение от испанците "Венеция на новия свят" и стигаща до всеобща гибел в справедлива, но отчаяна война да запазят отечеството си. Къде е изворът на тяхната сила и смелост?
Народ - пришълец в мексиканската котловина, ацтеките завземат рано мястото на толтеките там - още през 13-ти век. Век по-късно, на един от островите на петте езера те построяват красивия град, бъдещата си столица, Теночтитлан. Дълго ацтеките са подчинени на съседни племена, но през 15-ти век следва бурен възход. Ацтеките започват да градят империя.
Ацтеките имат император, който ги води в завоеванията им. Те имат и ужасяващ стимул да воюват. За да са милостиви към тях боговете, за да има реколта, боговете искат човешка кръв. Тя се доставя от безкрайните войни и хилядите военнопленници. Войниците, довели най-много военнопленници, биват награждавани.
Висшата класа на ацтеките има право на частна собственост. Това са жреците и аристокрацията. Останалите, граждани и войни, живеят в кланове, като кланът има обща собственост, която се разпределя за ползване между членовете според нуждите. Всеки член на това общество може да се качва нагоре и да слиза надолу в йерархията според приноса му за империята. Най-нисши са работниците. Има и роби, обикновено в такива произвеждат престъпниците. Робът обаче може да бъде освободен при заслуги, а децата на роба се раждат свободни.
Империята на ацтеките обхващала централно Мексико до Тихия океан и Гватемала. В апогея на своето могъщество ацтекският император срещнал непреодолима заплаха: испанските конквистадори и въпреки бойната си слава опитал да живее в мир с тях. Това довело до гибелта на славната му империя.
Една войнолюбива нация, за която да ловува хора е начин на живот, не може да не спортува. Ацтеките са изобретатели на съвременния баскетбол. Техният спорт (тачтли) обаче бил малко по-различен. Баскетболният кош бил висящ каменен пръстен, а топката - тежка и плътна, от гума. Висок бил и залогът. Печелившият можел да си вземе нещо от собствеността на победения. А победените обичайно ги принасяли в жертва на боговете.
Улама, древна централно- и северноамериканска игра, също била любима на ацтеките. Отново с тежка каучукова топка играчите играят на временен корт, разделен от централна линия и има рисунки. Играта е странна, играе се на отбори, без да могат играчите да си помагат с ръце, крака и глава. Топката се прехвърля в полето на противника, като точка се отбелязва по много начини: ако топката напусне очертанията на корта, ако бъде спряна, преди да мине централната линия, ако бъде пипната с ръка или крак, ако бутнеш съотборник или дори ако забравиш да обявиш точка. Улама била привилегия на господстващото съсловие. Спорна привилегия, защото загубилите играта губели и живота си на олтара на боговете в този ужасяващ волейбол.
Ацтеките обичали и играта Тотолок. Подобна на днешния дартс, играчът трябвало да уцели мишена точно в центъра с замерване. Изключително обичан спорт бил ловът, нерядко и на хора. Ацтеките обичали лова не само като попълване на запаси, но и за удоволствие и поддържане на формата. Уреждали състезания с лък и стрели и съревнования по плуване в езерото Текскоко.
Играта Патоли, макар и не най-добре вписваща се в понятието спорт, също носела за ацтеките спортен характер. Тя вероятно е била нещо близко до съвременното "не се сърди човече", но била посветена на боговете и участващите в нея приемали големи залози, включително живота си, свободата си или свободата на целите си семейства.
Така, в неспирен хазарт с живота минавал спортът на ацтеките.
Ацтеките обичали да се забавляват като съвременните хора. Любимо им било да ходят на пазар, явно "шопинг терапията" не е от днес. Имали и други занимателни забавления обаче. Танците били всеобща култура. Танцът у ацтеките имал едновременно функцията на забавление, богослужение и молитва. Твърди се, че в дните на големи жертвоприношения се разделяли на кръгове по възраст и класи, като броят на танцуващите в някои от кръговете стигал до 5000 човека. Всяка стъпка била култова и трябвало да се повтаря с точност.
Ацтеките имали и забавни танци, за двойки, със семействата си, с които се разтоварват вечер край огъня. Те имали и странни танци, например слънчевият танц, за който ацтеките се качвали на висок кол и намотавали въже около него, после скачали от кола, а въжето бавно ги размотавало, като летящи птици. С този куражлийски танц те умилостивявали бога на слънцето.
Но жертвоприношението и неспирните празници на боговете са в центъра на тяхната вселена. Освен изтръгнатите сърца и побитите на кол глави, включително и на ацтекски воини, ацтеките често изпълнявали ритуал на доброволно кръвопускане. Всички наблюдатели в танца или богослужението се срязвали, най-често зад ушите, за да умилостивят боговете с кръвта си, кръвта на целия ацтекски народ.
Интересни били и жертвоприношенията на кръвожадния им бог - Сипатотек. Те приличали на гладиаторски битки. Пленникът се пускал гол, с едно копие срещу обучен ягуар или орел, символ на ацтекската мощ (ацтеките имали елитни воини-орли и воини-ягуари) и, ако оцелеел, бивал одиран жив в чест на божеството, което сменило кожата си. И всичко това носело разтуха и забавление у ацтекския народ.
Основната храна на ацтеките е била царевицата. Те не умеели да орат земята и култури с по-сложно отглеждане им били доста трудоемки. Царевицата се смилала на брашно, от което се правели палачинки - тортила. Освен царевицата в тяхното меню масово присъствала и тиквата. Те са любители на малките лютиви чушлета (чили), отглеждали са домати и авокадо. Ацтеките са познавали и боба. От агаве те добивали специфична бира - пулке. Месните си запаси поддържали с лов и отглеждане на домашни птици. За по-богатите се отглеждали мисирки, прасета и дори кучета, считани за особен деликатес.
Както виждаме, диетата на ацтеките не куцала откъм съдържание и разнообразие. Куцало свободното им време - поради липса на технология, през по-голямата част от деня те превивали гръб пред градината. Копаели с пръчки, остри камъни и редица съвсем долнопробни сечива иначе разнообразните си култури.
В ацтекската армия е интересна специализацията на частите, нехарактерна за другите армии в Америка. Воините-орли били обучени да бягат бързо и дълго, да се прокрадват, да се промъкват, да крадат. Те били очите и ушите на империята, намирали търсената информация и умеели мълниеносно да убиват. Те са нещо като специална част, тайната служба в армията на ацтекската империя.
Воините-ягуари получавали силово обучение и такова по майсторско боравене с оръжие. Техният живот бил безкрайна битка. В центъра на всеки набег те били предназначени да поемат основния удар, да контраатакуват на свой ред и да са основната стабилна бойна единица на армията. Отличилите се воини в битка били подстригвани гола глава с малък стрък коса, оставен отзад. Лицето им било боядисвано в ярки краски, за да се илюстрира тяхната мощ.
Дошлият в Мексико Кортес бил приет като белия бог - Кетцалкоатъл . "Богът" буквално взел за заложник император Монтесума и се разпореждал в града като в свой. Въпреки това индианците не му посегнали, докато негов офицер с частта си не изклал над 200 ацтекски благородници. Последвал бунт, в който Монтесума, нападнат от своите, за което се опитал да ги успокои, решил да сложи край на най-голямото преимущество на Кортес и се самоубил, отказвайки да яде въпреки раната си.
През нощта и преследвани отвсякъде испанците побягнали от Теночтитлан. Техните съюзници индианци ги напуснали. Вечерта била дъждовна. Испанците опитали да преминат реката с преносим мост, но се оказали повече, отколкото трябвало и мостът се срутил. В бъркотията, виковете и гръмотевиците не усетили нападението на ацтеките с лодки по реката.
Малцина преживели онази нощ. Според свидетелствата около 400, почти всички ранени. Оцелели, но за да посрещнат още по-страшно утро, защото новият ацтекски император не участвал в преследването. Той изпреварил бегълците и ги чакал с огромна, според някои дори 100 000-на армия в равнината. Изгубени и отчаяни, испанците атакували. Повечето живи били разкъсани от индианската тълпа. Но за невероятен късмет Кортес разпознал водача им, добрал се до него и му отсякъл главата пред очите на всички.
Изглежда в този момент той отново станал бог в очите на индианците. Армията се разпръснала, оцелелите испанци се събрали, техните съюзници отново се присъединили към тях. Испанците организирали нова армия, с която тръгнали към Теночтитлан. Ацтеките отвсякъде се стекли да защитят столицата си. Изплашени от ужасните конници и рицари на испанците, те се прибрали в града и го укрепили. Което било най-голямата им грешка, защото испанците заели позиции, укрепили ги и ацтеките на практика нямало какво да противопоставят на испанските топове.
След три месеца градът паднал. Испанците го сринали до основи, а императора обесили. Така приключва кратката, но вълнуваща приказка на странния и интересен за наблюдение народ от Мексико. Народът, в който живите не познавали загубата, в крайна сметка изгубил живота си в последното си състезание.
Имаме план за твоята по-добра спортна форма!
Научи повече